Една притча за любовта и егото

Имало някога едно дърво. То било величествено и внушително, с клони, които стигали чак до небето. Дървото било винаги заобиколено от танцуващи пеперуди във всевъзможни цветове, по време на цъфтеж. А клоните му наподобявали разперени ръце, които благословят всеки един под своята сянка. Имало момченце, което идвало да играе покрай него непрестанно и дървото го обикнало.

Между голямото и малкото любовта е възможна, ако голямото не осъзнава, че е голямо. Дървото не знаело, че е голямо; само човек има знание от такъв вид. Първа грижа на голямото е винаги егото му, но за любовта никой не е голям или малък. Любовта прегръща всеки, който дойде.

Дървото навеждало високите си клони, за да може момчето да бере плодове от тях. Любовта е винаги готова да се поклони; егото никога не е склонно да се навежда. Приближавайки се към егото, клоните му още повече ще се опънат нагоре и така ще се стегне, че няма да можеш да го доближиш.

Дървото изпитало нечувано щастие, когато момченцето идвало да бере от плодовете му. Любовта е винаги щастлива, когато може да даде нещо; егото е щастливо винаги, когато може да вземе. Растейки момченцето понякога спяло в скута на дървото, понякога ядяло от плодовете му, а друг път си слагало корона от цветовете му, представяйки си, че е цар на джунглата. Когато ги има цветовете на любовта, човек става като цар, но когато там са тръните на егото, той става беден и мизерен. Дървото било щастливо да вижда детето, танцувайки с корона от цветя и пеейки с полъха на вятъра. Момчето растяло ли растяло. Катерело се и висяло по клоните, а дървото се изпълвало с радост, когато почивало върху тях. Любовта е щастлива, когато може да осигури някому удобства; егото е щастливо само когато причинява дискомфорт.

С годините амбициите на момчето растели, имало приятели и все по-рядко идвало при дървото. Но дървото го очаквало с нетърпение. Любовта чака ден и нощ. Точно както чакало и дървото и се натъжавало от липсата му. Любовта е тъжна, когато не може да споделя. Любовта е тъжна, когато не може да дава. Когато може да сподели, любовта е благодарна. Любовта е най-щастлива, когато може да се отдаде напълно.

Колкото повече растял момъкът и амбициите му, толкова по-рядко идвал при дървото. Човек, който се уголемява, чийто амбиции растат, намира все по-малко време за любов.

Един ден, когато момъкът минал покрай дървото то му рекло:
- Чакам те с нетърпение всеки ден, защо вече не идваш при мен?
- Защо ми е да идвам при теб? Какво имаш ти, пари имаш ли? Аз пари търся – отговорил момъка.

Егото винаги е мотивирано. Егото ще дойде само ако има някаква цел. Но любовта не е мотивирана. Любовта е сама по себе си награда.
- Нима ще дойдеш, ако ти дам нещо? – учудило се дървото. – Това, което се въздържа от даване, не е любов. Егото трупа, но любовта дава без уговорки. – Ние не боледуваме от тази болест и сме радостни – обяснило дървото. – По нас дърветата цъфтят цветове. Върху нас много плодове растат. Ние даряваме успокояваща сянка. Танцуваме от вятъра и пеем песни. Невинните птици подскачат по клоните ни и чуруликат, макар и да нямаме пари. Ако и ние се забъркаме някой ден с пари, то ще трябва да ходим по храмове и да се учим как да постигаме мир и как да намираме любовта. Не, ние нямаме никаква нужда от пари.
- В такъв случай за какво да идвам при теб? Ще отида там, където ще намеря пари – отвърнал момъкът.
Егото търси пари, защото се нуждае от власт.
Дървото заумувало и после казало:
- Добре тогава, мили мой, не отивай другаде. Обери плодовете ми и ги продай.
Момъкът се озарил от щастие и обрал плодовете, обрулил даже и зелените.

Дървото се изпълнило с щастие, въпреки, че имало счупени клони и опадали листа. Любовта е щастлива и когато я трошат, но егото не е щастливо, дори когато получи. Егото винаги желае повече. Дървото дори не забелязало, че момъкът дори не казал благодаря. То се почувствало благодарно само от това, че момъкът приел неговия дар.

Сега момъкът имал пари и бил още по зает да изкарва още пари от парите, които имал. Така той не се върнал дълго време и въобще забравил за дървото. Минали много години, а дървото все така копнеело, подобно майка за своето дете, обзето от мъка.

След много години, мъжът вече на възраст, се върнал при дървото, а то му рекло:
- Ела момче мое, ела ме прегърни.
- Престани с тези детски лигавщини – отвърнал мъжът – аз вече не съм дете.
Егото възприема любовта като лудост, като детинска фантазия.
Дървото продължило да го приканва да играе с клоните му и да потанцува.
- Стига с тези глупости – отвърнал мъжът – можеш ли да ми дадеш къща?
- Та аз нямам къща – отвърнало дървото – само вие човеците имате къщи. – А забелязвате ли състоянието му (на човека) след неговото затворничество между четири стени? Колкото по-големи са неговите постройки, толкова по-малък става човекът. – Ние не живеем в къща, но може да отсечеш моите клони и да построиш една.

Без капка съмнение, човекът отсякъл с брадва клоните на дървото, а от него останал само ствол. Но любовта не се грижи за такива неща – дори когато крайниците й са отсечени заради любимия. Любовта е даване; любовта е винаги готова да даде.

Мъжът отново не благодарил на дървото, побързал да построи къща. Дните станали години, а мъжът остарял. Веднъж минавайки оттам, застанал до дървото и когато то го попитало какво може да направи за него, той отвърнал:
- Бих искал да пътувам до далечни земи, за да натрупам още пари. Трябва ми лодка.
- Това не е проблем, любов моя – отвърнало дървото. Давам ти да отрежеш ствола ми и да си направиш лодка. Това ще е щастие за мен. Но моля те помни, че винаги ще те чакам да се върнеш.

Старецът отрязал ствола с трион, направил си лодка и отплавал.

Дървото е вече един малък пън и чака своя любим да се върне. Но той няма да се върне никога; егото отива само там, където може нещо да се придобие, а сега дървото нямало нищо. Егото не отива там, където няма нищо за придобиване. Егото е един вечен просяк, в състояние на непрекъсната нужда, а любовта е благотворителност. Любовта е цар, император! Има ли по-велик цар от любовта?

Една нощ, когато си почивах на това дърво, то ми прошепна, че неговият приятел още не се е върнал и много се тревожи за него. Сподели ми как се страхува за живота му и би искало да има новини от него. Сподели още, че приближава края на своя живот и новините биха го стоплили.
- Тогава ще умра щастлив. Но той няма да дойде, дори и да имах възможност да го повикам, защото няма какво да му дам.
Егото разбира само езика на взимането; езикът на даването е любов.

Какво друго има да се каже: Ако животът ни може да стане както това дърво, да разпростре клоните си, така, че всеки да може да се подслони под неговата сянка, тогава ще разберем какво е любов. За любовта няма писания, няма карти, няма речници. За любовта няма система от принципи.
Какво може още да се каже за любовта? Тя е трудна за описание. Нея просто я има ...

Любов.
Какво е любов?
Ако любовта не се чувства в очите ми, в ръцете ми, в тишината ми, тогава тя не може никога да се разбере от думите ми.