Искам скромен и простичък живот

И какво, ако искам скромен и простичък живот? Има ли нещо лошо в това да намирам щастието си в малко жилище? Какво, ако съм посредствен и съм напълно доволен от това?

Светът е толкова шумен и динамичен. Силни и напористи гласове ме поучават да се боря всеки ден, да се подобрявам, да се надграждам, да искам повече, да се състезавам, да придобивам, да копнея… Винаги да се стремя към повече, към съвършенство.

"Бъдете успешни или си стойте вкъщи". Това е мотото на нашето време, което има огромно влияние в човешката представа за живот. А работата, тя е ежедневна борба. Но какво, ако не чувствам това състезание в себе си? Какво ако непрестанния стремеж към отличие ме прави нещастен. Какво ако това изсмуква щастието от душата ми? Нима съм по-малко стойностен човек? Какво като мечтата ми е просто да стана родител? Може ли това да бъде достатъчно?

Ами ако никога не успея да построя сиропиталище в Африка, а просто помагам на местните домове за деца с някои стари дрешки и играчки. Ами ако не искам да напиша книга или да създам бизнес и да комуникирам със стотици хора всеки ден?

Ами ако приема посредственото си тяло, което не е нито твърде дебело, нито твърде слабо? Бих го нарекла просто нормално, точно между двете граници. Какво ако не тренирам, за да имам "супер яките плочки за лятото".

Приемам себе си такъв, какъвто съм. И никога няма да съжалявам, че съм истински. Независимо дали другите ме харесват или не.

Какво ще стане, ако се изолирам от неистовия ритъм на обществото? Какво ще стане, ако не съм част от хората с безгранична енергия и издръжливост? Какво, ако имам нужда от усамотение, спокойствие и изобилие от почивка. Какво, ако искам тялото и душата ми да са в покой и здраве? По-малко човек ли съм?

Какво като съм твърде религиозен според едни или не достатъчно духовно извисена за други? Нима не са ми достатъчни моралните ценности, на които родителите ми са ме възпитали?

И какво, ако имам брак от 20 години, но никога не съм изживявал романс като на филм? Какво, ако с половинката ми не спазваме всички модерни брачни съвети, а просто се наслаждаваме на времето си заедно и се обичаме в тишина, без да демонстрираме връзката си пред света?

И какво ако съм майка, която понякога предпочита да бъде егоист и да обърне внимание на себе си, за сметка на децата. Какво ако не съм от родителите, които измъчват децата си, за да бъдат перфектни, а ги приемам такива, каквото са. Както приемам и себе си.

Какво ще стане, ако прегърна ограниченията си и престана да се боря с тях?

Редактор: Милена Минчева

Източник: alifeinprogress.ca

Снимки: freepik.com