Притча за монасите, които (не)лекуваха

Един неизличимо болен човек срещнал един ден свои приятели, които му рекли:

- Трябва да отидеш на еди коя си планина, при еди кой си храм и еди кои си монаси и ще се излекуваш! Тези монаси лекуват всякакви безнадеждно болни!

Много се чудил човекът, но приятелите му сякаш казвали истината – те му представили двама, които до вчера лежали на легло и чакали последните си дни, а днес били здрави и прави като волове. Тъй като надеждата умира последна, болният мъж събрал най-необходимото и тръгнал да изкачва планината. До храма се стигало по планинска пътека – 26 км пеша или с магарета.

Мъжът вървял бавно и пъплел по стръмната пътека вече трети ден. Седнал да си почине и аха да реши да се връща, но като погледнал зад себе си и пред себе си осъзнал, че вече бил изминал половината път и да се върне щяло да му отнеме също толкова време, колкото и да доизкачи планината. Затова поел отново нагоре с бодра крачка и с едничката мисъл, че там го чака изцелението.

Когато човекът стигнал най-сетне до храма, той бил много изненадан. Очаквал да види позлатени куполи, а там имало само малки дървени къщички. Монасите били поклонници на огъня и на слънцето, но всъщност нямали храм –имало само един огън, който никога не угасвал. Те го приели в двора си, но му казали:

- Молим ви да не съгрешавате в нашия храм. Който не изпълни молбата ни, за наказание ще трябва да донесе вода за кухнята.

А съгрешаването се изразявало в едно единствено нещо – да ходиш мрачен. Всички монаси се движели с лека усмивка и с изпъната и стегната снага като кипариси, сякаш са глътнали бастуни.

Болният веднага започнал да ги разпитва:

- Кога ще ме приемете за лечение? Кога ще започнете да ме лекувате?

Но отговорът го втрещил. Монасите заявили, че изобщо не приемали болни, нито ги лекували. Тъмнина и разочарование обхванали душата на бедния болник . Веднага му се приискало да си тръгне, но вече било тъмно, а надолу го чакало дълъг път. На всичкото отгоре, ако искал да остане, трябвало да се мотае наоколо с тъпа неискрена усмивка, за да спазва каноните на братството.

Решил, че ще прекара тук нощта, но щом останал сам, веднага забравил за забраната и начумерил лице. Отнякъде се появил един монах и веднага го изпратил за вода с още 15 други „съгрешили“ хора.
Пътечката към извора криволичела по ръба на вертикална 600-метрова скала и била дълга 4 км в едната и в другата посока. Освен всичко това, болният трябвало да донесе 16 литра вода в глинена делва, тежка 5 килограма. На тръгване, един монах напомнил на посърналите водоносци:

- И не забравяйте да се усмихвате! А делвата се носи най-лесно на глава с изпънат гръбнак.
Когато потеглил за първи път болният човек за вода, осъзнал какво е истинското предназначение на гръбнака – да не ти хлътне главата в гащите. Върнал се чак призори и влизайки в храма не забравил да си лепне една усмивка на лицето. По едно време някакъв монах дошъл при него и му рекъл:

- Идете още веднъж, ако обичате!

- Защо? Нали вече ходих?! – попитал ужасен мъжът.

- На връщане съгрешихте.

- Не е вярно, не съм!

Монахът не му казал нищо повече, само се обърнал и му посочил една наблюдателна кула, откъдето помахал монах с бинокъл, който следял дали водоносците си изпълняват стриктно задачата. Мъжът въздъхнал и отново поел към извора. Този път се усмихвал глупаво, от ухо до ухо, изпънат като струна с делва на главата. През целия път, докато се хилел като зелка, се питал за какъв дявол е дошъл тук и как ще нареди тези, които го бяха изпратили тук.

След като се върнал и втория път с пълна делва с вода, усмихнат като след блага вест, мъжът едва се замъкнал до килията си гладен и изтощен. Щом прекрачил прага й веднага прекратил идиотското си усмихване /чак лицето му се било схванало/. Изведнъж почувствал нечий поглед върху себе си и сърцето му подскочило. Пак опнал уста от ухо до ухо, рязко се обърнал и какво да види... Себе си!

На стената било окачено огледало, в което се оглеждало лицето му – прашно, посърнало, със следи от струйки пот и с неестествена усмивка.

Мъжът изпаднал в истерия и започнал неудържимо да се смее. Скулите му се схванали, заболял го коремът, но не можел да се удържи. Смеел се на положението, което сам си бил създал. Дотичали още няколко от водоносците и взели и те да се превиват от смях, а след като се насмяли до насита, някак странно се загледали, все така усмихнати, но вече истинкси, не водевилно.

Болният мъж останал в храма на слънцето. С всеки ден носачите на вода ставали все по-малко и по-малко и след седмица не останал нито един. Един ден монасите събрали останалите хора и им казали:
- Благодарим ви, че носите светлина в храма ни. Ако ви трябва вода, ей там има.

Те отоврили малка порта и им показали малка къщичка. В нея имало малко изворче, а постройката го пазела да не замръзне през зимата.

А носенето на делвата било специално измислен начин простата истина да стигне до главата на глупците през краката.

Всеки новодошъл в храма се мислел за най-умен, за най-изстрадал, за най-заслужаващ изцеление, наготово, без да положи усилие, сякаш с магическа пръчка. За да им избият от главите всякакви подобни глупости, монасите измислили този начин за „лекуване“ на високомерието. Само за седмица успявали да превъзпитат всеки „безнадеждно“ болен и да го изцелят. За обръщането на светогледа на несретниците помагали и планината и простия начин на живот.

След 14 дни в храма на слънцето, „болният“ мъж припкал по пътеката наобратно, забравил и болест и трудности. Но с широка усмивка на лице и изправен като бастун гръб. По пътя срещнал група ентусиасти, които също търсели изцеление. Те го попитали:

- Оздравяхте ли? Помогнаха ли ви монасите?

- Ооо, помогнаха ми. Само как ми помогнаха! – отговорил мъжът през лудешки смях – И на вас ще помогнат, само почакайте да стигнете!

По Мирзакарим Норбеков