Исао Такахата - истинският поет на японската анимация

През 1988 г., три години след като основават известното анимационно студио Гибли, Исао Такахата и неговият приятел Хаяо Миядзаки представят пред света два необикновени филма: "Моят съсед Тоторо" и "Гроб на светулки".

Още от началото на кариерите на двамата режисьори си проличава отличителният характер на всеки един от тях: Миядзаки е фантазьорът, които отвежда зрителите отвъд техните въображения, а Такахата е поетът, който изучава интимните, човешки моменти с полагащото им се внимание и нежност.

Такахата, който почина в Токио на 5-ти април на преклонната възраст от 82, е познат на зрителите като режисьор с изключителна многостранност, изявена в непринудената комедия "Пом Поко", нежната носталгия във филма "Едва вчера" и крехката красота в номинирания за Оскар "Приказка за принцеса Кагуя". Японският творец обаче остава в умовете на хората със сърцераздирателната трогателност на анимацията "Гроб на светулки".

Филмът разказва историята на тийнейджъра Сейта, който се опитва да се грижи за по-малката си сестра, след като родителите им загиват по време на бомбардировките над родния им град Кобе (Япония) през Втората световна война. Като безброй други невинни деца, те не успяват да оцелеят в един свят на постоянен глад, студ и кръвопролития. Кинолентата представя нагледно жестокостта на войната и огромното страдание на най-малките, които нито вземат участие във войната, нито я разбират.

В голяма част от филмите си Такахата възпява красотата на полята и горите на Япония. Сюжетът на "Едва вчера" се фокусира върху главната героиня Таеко, която решава да посети провинцията, след като животът в Токио започва да й се струва незадоволяващ. Там тя се влюбва в енергичния фермер Тошио и двамата намират удовлетворение в грижата и обработката на земята, начин на живот, който много млади хора са изоставили заради предимствата на града.

Темпераментните енотовидни кучета в анимацията "Пом Поко" се опитват с все сили да попречат на хората да застроят фермите и горите, които животните наричат свой дом. Въпреки посланията на режисьора за опазване на природата, историите в двата филма са ограничени от японската концепция "mono no aware" - осъзнаване на неизбежно променящата се същност на живота и красотата.

В последния си филм Такахата представя своята адаптация на старата легенда "Приказка за принцеса Кагуя". Кинолентата е една от анимациите, номинирани за Оскар през 2015 г. Японският режисьор споделя, че е искал да представи тази литературна класика от 10-ти век по начин, който да е разбираем и убедителен за днешните зрители.

В началото на филма възрастен мъж намира новородено, не по-голямо от палеца му, скрито в стеблото на бамбук. Заедно със съпругата си, той решава да отгледа малкото дете, което бързо пораства и се превръща в спиращата дъха красавица. Двамата родители решават да заведат осиновената си дъщеря в столицата, където младата жена привлича вниманието на редица обожатели от благороден произход. Тя обаче отказва предложенията за женитба поради недостатъците, които открива във всеки един ухажор.

В опит да завоюва собствената си свобода, Кагуя напуска града, за да се завърне в селото, в което е израснала. Сюжетът на кинолентата представя нагледно позицията на Такахата: отхвърляне на изкуственото и неестественото, любовта му към природата и неговата непоклатима вяра в човешката доброта.

"Не се опитвам да създам фантастичното, като изградя една изпълнена с множество детайли действителност, в която да затворя съзнанието на хората. Искам вятърът да се движи свободно между света на нашите ежедневни преживявания и това, което виждаме във филма" - споделя Такахата.

По статията работи: Нора Маркова
Източник: latimes.com