Хирургът Лиз О’Риърдън: Едва когато и аз станах пациент, разбрах колко погрешен е съветът да не се чете за рака на гърдата в интернет

На 45-годишна възраст Лиз О'Риърдън е принудена да се пенсионира заради здравословните си проблеми, но продължава да помага на други като нея чрез своите мотивиращи истории. Тя говори за всичко, свързано с рака, което обикновено се премълчава – секса, смъртта, спорта… Нейната мисия е да улесни живота на пациентите с рак извън болницата, като покаже на лекарите, че всъщност малките неща имат най-голямо значение.

По-долу ще ви споделим историята на Лиз, такава каквато е – тъжна, може би дори нелепа, но и изпълнена с надежда, че път напред винаги има. Дори след три срещи с рака.

„Веднъж, по време на стажа си в болницата преди години, видях бащата на мой приятел, който оперираше пациент. Гледах го как изважда червата и вече знаех, че искам да се занимавам точно с това. Беше незабравимо преживяване.

„Никога не проверявах гърдите си“

Като лекар, който оперира пациенти с рак и други заболявания на гърдите, винаги съм гледала на хирургията като на изкуство. Операцията не е просто манипулация, тя е майсторство. И, колкото и изненадващо да звучи, никога не съм проверявала гърдите си редовно за образувания или други промени. Вероятно съм си мислела, че щом съм хирург точно в тази област, няма да се разболея от рак на гърдата. Толкова наивно и смешно, нали?

Всичко започна през юли 2015 г. Бях на 40, работех като консултант по гръдна хирургия и бях омъжена за мъжа на мечтите си. Животът ми беше като приказка. Само 2 седмици по-късно започнах 5-месечен курс химиотерапия заради диагноза рак на гърдата, трети стадий. За дни се промени целият ми свят.

Първа среща с рака

Първият път, когато открих бучка, си направих ултразвуково изследване. Още щом погледнах монитора, разбрах, че имам рак и че ще се наложи химиотерапия и мастектомия. Дори успях да изчисля, че шансовете ми да оцелея през следващите 10 години са 60-70%.

Лекуваха ме в болницата, в която премина стажът ми. Моите бивши колеги ме оперираха. Всеки се стараеше да се държи като професионалист, но, докато ме вкарваха в операционната, усещах напрежението и бурята от емоции във въздуха. Не можех да се сдържа и давах съвет след съвет на хирурга, докато в един момент тя не ми каза: „Спри и просто бъди пациент.“ Доверих й се напълно, но, да си призная, ми беше изключително трудно да го направя. Да оставя контрола в ръцете на някой друг.

Последиците от химиотерапията

До този момент не си давах сметка как ще се промени животът ми след диагнозата. Бях запозната със страничните ефекти от химиотерапията, защото бяха част от моята работа като онколог. И ето че изведнъж всичко това се стовари върху мен – мозъчната мъгла, запекът, всичко. Връзката с партньора ми също се промени, беше неизбежно. Тъгувах за нещата, които съм загубила или щях да загубя. Нямахме деца и осъзнавахме, че химиотерапията най-вероятно ще ми отнеме шанса някога да бъда майка.

Възстановяването ми отне 18 месеца, след което се върнах на работа. Периодът беше много труден. Помня как се почувствах, когато видях реакцията на млада пациентка, която току-що бе разбрала, че има рак. Двамата със съпруга й изглеждаха смазани. Помислих си: „Не мога да им помогна.“ Върнаха се спомените от деня, когато самата аз разбрах, че съм болна. Вероятно аз и моята половинка сме изглеждали по същия начин, свити и уплашени.

Първата операция, която извърших, ми донесе облекчение. Бях горда със себе си. В същото време съжалявах жената, защото знаех през какво минава и какво я очаква. Отчаяно исках да й разкажа за себе си, за моя личен опит, но знаех, че не е редно от професионална гледна точка.

„Нито един човек с рак не може да се нарече късметлия“

Реших да променя езика си и думите, които използвам, когато разговарям с пациент. Дотогава залагах на добре познати и заучени реплики като „Имаме късмет, че го открихме рано“ или „Добре, че няма разсейки.“ Всъщност нито един човек с рак не може да се нарече късметлия, нито пък можем да кажем, че липсата на разсейки е нещо добро на практика. Съветвах пациентите си да не търсят информация в интернет. Знаете ли какво беше първото нещо, което аз направих? Проверих в интернет. Събудих се през нощта и влязох да чета блогове за хора с рак.

Важно е да осъзнаем, че всеки човек би направил точно това – би влязъл в мрежата, за да потърси отговори на своите въпроси. Срамувам се, че никога по-рано не съм поглеждала форумите за онкоболни. Ако бях, щях да знам какво иска всеки пациент, след като излезе от кабинета.

>>> Оцелял от рак на гърдата: Не знаех, че заболяването засяга и мъже

Думите на пациента са важни

Никога преди да се разболея не съм обръщала внимание на разказите на пациентите по време на конференции, защото бях твърде заета да проучвам в интернет най-новите методи за лечение. Всеки лекар би трябвало да слуша внимателно какво казва болният.

Втора среща с рака

5 месеца след завръщането ми на работа се завърна и ракът. Наложи се да извадят импланта и да се подложа на по-интензивна лъчетерапия. Отстраниха яйчниците ми. Пенсионирах се преждевременно, защото не можех да движа лявата си ръка, което означаваше, че не мога и да оперирам. Сбогувах се с 20 години от живота си и бях на ръба на отчаянието. Надявам се с моя блог и видеата, които правя, да помогна на хората като мен. Макар че знам колко трудно е да се преоткриеш, след като си се изгубил заради обстоятелства, независещи от теб.

Трета среща с рака

На 26 юли 2023 г. разбрах, че ми предстои още една битка с болестта. Нямах метастази и хирурзите отстраниха само образуванието и тъканта около него. След няколко седмици, когато раната зарасне, отново ще премина курс лъчетерапия и ще започна да пия лекарства. Целта е да се уверим, че ракът няма да ме посети четвърти път. Макар да знам, че е възможно.“