От детеубийца в спасител – обрат в ролята на акушерката в Индия

Акценти

Сиро Деви прегръща Моника Тате и плаче тихо. Моника е млада жена, завърнала се в своя роден град в Индия, където Сиро е изродила стотици бебета.

Връзката им обаче не е никак обикновена. Не е обикновено и тяхното събиране след толкова години. Сълзите на Сиро са сълзи от радост, но и от тъга. Преди да се роди Моника, тя и много други индийски акушерки често са били принуждавани да убиват новородените момичета. Докато един ден не решават, че никой не заслужава подобна съдба и се изправят срещу предразсъдъците. Така стигат до решението да пощадят Моника и още няколко деца.

Деянията на Сиро и още четири акушерки, умъртвявали бебета момичета под натиска на родителите, стават обществено достояние след разследване на неправителствена организация. Най-често новородените са били отравяни или удушавани.

Хакия Деви е най-възрастната от петте. В интервю с Амитабх Парашар тя признава, че е убила 12 или 13 новородени. Дарми Деви признава за поне 15-20. Невъзможно е да се каже с точност колко са жертвите предвид начина на събиране на информация тогава.

» Активистката Уейърис Дайри: Момичетата трябва да се образоват, а не да се осакатяват

Над хиляда бебета са убивани всяка година само в щата Бихар

Докладът на неправителствената организация е публикуван през 1995 г. и се базира на интервюта с общо 35 акушерки. Ако данните в него са точни, те са убивали над хиляда бебета всяка година само в щата Бихар. За информация, тогава там са работели повече от половин милион акушерки. Освен това детеубийството се е практикувало в цяла Индия.

Натискът от страна на семейството

Хакия признава, че е било невъзможно да откаже да изпълни нечие нареждане. Тя си спомня: „Семейството заключваше стаята и стоеше зад нас с пръчки. Родителите казваха: „Имаме вече 4-5 дъщери. Ако отгледаме още една, ще се разорим. При толкова много зестри сме обречени на глад. Затова искаме да я убиеш.“ На кого можехме да се оплачем? Бяхме уплашени. Ако отидехме в полицията, щяхме да си създадем проблеми. Ако проговорехме, хората щяха да ни преследват и тормозят.“

Финансовата зависимост на акушерките в Индия

Ролята на акушерката в провинциалната част на Индия е тясно свързана с традициите на страната. Тя е повлияна от кастовото разделение и крайната бедност сред населението.

Зестрата – причина за убийството на бебета момичета в Индия

Интервюираните акушерки наследяват професията от своите майки и баби. Тъй като принадлежат към по-бедните касти на Индия, за тях е невъзможно да откажат да изпълнят желанието на богатите семейства.

Като награда получават сари (вид женска дреха), чувалче със зърно или малка сума пари. Ако изродят момче, заможните фамилии им плащат по хиляда рупии. Ако е момиче, наполовина. Причината е, че в Индия има традиция да се дава зестра. Макар да е отменена със закон през 1961 г., през 90-е години на миналия век на много места в страната тя продължава да е част от традициите. Всъщност зестра се дава и днес, макар годината вече да е 2024-а.

Зестра може да се дари под формата на хари, бижута, съдове и други. За повечето семейства, без значение дали са бедни или богати, тя е условие за сключването на брак. Ето защо раждането на син е повод за празник, а на дъщеря – не. В първия случай родителите на момчето ще получат зестра, а във втория ще дарят.

Сиро Деви е единствената все още жива акушерка, включена в доклада тогава. Ето как описва тя половата дискриминация в Индия:

„Момчето е над земята, на високо. Момичето е под земята, в ниското. Дали синът ще изхранва и ще се грижи за своите родители е без значение, всички искат син.“

Изправяне срещу традициите

Традиционно всяко индийско семейство предпочита да има момче, а не момиче. Все пак през годините се забелязва промяна в нагласите. Статистиката сочи, че през 90-е години съотношението жени-мъже е било 927-1000, а през 2011 г. 943-1000.

Разследващият журналист от BBC Амитабх Парашар споделя, че, докато е заснемал документалния филм с акушерките в Индия през 1996 г., промяната вече се е забелязвала. Жените, които някога са изпълнявали безропотно заповеди, са започнали да се съпротивляват.

» Талибаните връщат публичното пребиване на жени с камъни в Афганистан

Ролята на Анила Кумари в борбата с умъртвяването на бебета момичета

Социалният работник Анила Кумари, която помага на жените от селата около Катихар, посвещава времето си на борбата с предразсъдъците на населението и убийствата на бебета момичета.

Подходът на Анила е простичък. Тя се докосва до сърцата на акушерките, като им задава въпроса дали биха сторили същото на своите дъщери. Въпрос, с който се опитва да пробие стената на отрицание и рационализация, издигната през годините.

Порочният кръг се разкъсва, когато жените започват да получават финансова помощ, която им дава известна независимост при вземане на решения.

Спасяването на четири новородени момиченца

„Днес, когато някой ми каже да убия бебето, му предлагам да ми го даде и да го занеса на Анила“, споделя акушерката Сиро. Заедно със своите колежки тя спасява поне пет новородени от семейства, които не желаят да се грижат за тях или настояват да бъдат убити.

Едно от бебетата умира, но Анила организира транспортирането на другите четири до неправителствена организация в столицата на Бихар – Патна, която урежда осиновяването им.

Журналистът Парашар решава да потърси вече порасналите момичета и да разбере как се е развил животът им след животоспасяващата намеса на акушерките.

Моника – едно от спасените момиченца в Индия

Въпреки подробните записки на Анила, информацията за децата след тяхното осиновяване е оскъдна. Парашар се свързва с Медха Шекар, която през 90-е години също разследва случаите на избиване на бебета. За щастие се оказва, че тя познава една от младите жени, които твърди, че са били осиновени по онова време.

За да бъде по-лесно откриването им, Анила добавя към името на всяко спасено бебе думата “Kosi”, от името на реката Коси в Бихар. Медха си спомня, че пред името на Моника също е била изписана представката „коси“. Разбира се, Агенцията по осиновяване не може да предостави документи, които да докажат нейната самоличност, но фактът, че произхожда от Патна, приблизителната й рождена дата и добавката към името навеждат на мисълта, че Моника е едно от петте пощадени преди години момиченца.

„Щастлива съм, че съм отгледана от любящо семейство“

Парашар се среща с нея и родителите й в Пуне, Индия, на 2 000 км от родното й място. По време на разговора младата жена не крие щастието си, че е била осиновена от толкова любящо семейство.
„Това е моята представа за нормален и щастлив живот“, признава Моника. Единственото, което знае е, че е родена в Бихар. Останалото научава от журналистическия екип. Малко по-късно момичето отива там, за да се запознае с Анила и Сиро – хората, която са я спасили.

Анила е много щастлива от срещата им, но реакцията на Сиро е съвсем различна – тя плаче, докато прегръща и разресва косата на вече порасналото бебе, чийто живот някога е пощадила. „Занесох те в приюта, за да те спася. Сега душата ми намери покой“, казва акушерката.

Убийствата намаляват, но не и абортите и броят на изоставените момиченца в Индия

Докладите за убити бебета вече са рядкост, твърди Парашар, но не и абортите след научаване на пола на бебето.

Дори в народните индийски песни се пее за радостта в семейството, когато се роди син. Все още за много певци е трудно да променят така текста, че да възхваляват и раждането на дъщеря. Само докато тече заснемането на филма, екипът научава за две бебета момичета, изоставени в Катихар. Едното умира, а другото е дадено за осиновяване.

Преди да се прибере в Пуне, Моника посещава Центъра за осиновяване, за да види оцелялото момиченце. Тя осъзнава, че въпреки значително по-малкия брой убити новородени момичета, изоставените са наистина много.

Надежда, че съдбата на момичетата в Индия ще бъде различна

Добрата новина е, че все пак има хора, за които женският пол на детето не е наказание, а благословия. Оцелялото бебе е осиновено от двойка от североизточна Индия, която го кръщава Едха („щастие“). Бащата, служител в Индийските военновъздушни сили, казва: „Когато видяхме снимката й, знаехме, че не заслужава живот в сиропиталище.“

Историите, разказани по-горе, не са истории от миналото. Те показват колко болезнен, но не задължително фатален, е сблъсъкът с неприятната истина. Миналото не може да бъде променено, но настоящето и бъдещето могат. И точно в тази промяна се крие надеждата.