Никола Вапцаров - между тежкото битие и вярата в доброто

Вапцаров въвежда едно съвсем ново обществено-творческо съзнание, което съчетава образите на поет и работник едновременно. Функциите му в българската култура и история не могат да се обхванат с нито едно от двете понятия, затова тяхната комбинация, изразена най-силно в епитета "огняроинтелигент", се превръща в емблема, под която ще виждаме и разбираме Никола Вапцаров.

В спомените на своите съвременници е запазен като скромен, романтически мечтател, за когото няма по-голямо щастие от това да работи. Тази полярност в личността, изразена също така и в творчеството му, се оказва изключително интересна за критиците. Преди появата на Вапцаров в българското културно пространство е немислимо подобно обединяване на духовно издигнатата душа на поета и битовизмът на борещия се за хляб работник. Биполярността е отразена и в наименованието на единствената му стихосбирка издадена приживе – "Моторни песни".

Но противоречивостта в мирогледа на лирическия човек на Вапцаров не стига дотук. В неговото творчество широко е разгърната темата за тежкото битие на работника, за трудностите в човешкия живот. И всичко това е описано с твърде натуралистични и огрубени думи. Но въпреки тегобите и трагедиите, се появява една романтическа, безусловна и озаряваща човека ВЯРА.

Вярата при Вапцаров извира от същностната му хуманна натура. Чрез нея могат да се разчетат всичките му морално-етични възгледи, които отразява в своята лирика.

Дори в предсмъртните си стихове Вапцаров съумява да обедини грубата действителност с нежната лирика; интимен и граждански живот; лично и обществено битие.

Двете стихотворения са писани след арестуването му и са с посочена дата и място (април 1942 г., арестантските килии на Дирекцията на полицията). Стиховете отразяват жертвоготовността на един затворник, тъга от близкия край, но и смълчана радост от нестихващата пред смъртта отдаденост както към борбата, така и към любимата.

Автор: Милена Минчева