Лекът срещу самота е да се научим да се задоволяваме със собствената си компания

Лекът срещу самота е да се научим да се задоволяваме със собствената си компания.

Поне - това научих след близо две години живот сама, на часове разстояние от най-близките ми приятели и семейството. Когато се преместих във Файетвил, Арканзас, честно казано нямах никакво намерение да оставам тук за дълго време. Копнеех да бъда в Денвър, Колорадо, с приятеля си, готова да започна съвместен живот с него. В ума си вече бях планирала бягството си от Арканзас.

Смешно е как като хора се опитваме да планираме живота си предварително, сякаш знаем точно кога ще умрем. В деня след 25-ия си рожден ден прекратих връзка от разстояние, която не вървеше от години. Дълго се просрочи, но за съжаление, сърцето ми бе разбито.

И тогава срещнах фантастичен човек. Той ме накара да мисля на едно друго ниво.

Винаги бе замислен, културен, обичаше да пътува, да говори за политика и да тренира. Той беше буквално всичко, за което мечтаех. И най-добрият от всички досега.

Но .... Това беше лошо време. Все още се занимавах с твърде много драми с бившия си и честно казано бях изтощена. Не можех да бъда човекът, когото исках да бъда за себе си и за него, затова нашите пътища се разделиха.

За първи път (и понеже бях съвсем сама) най-накрая видях какво ми предложи Арканзас. Намерих утеха в пешеходството по износените пътеки в планината Озарк, усещайки как топлината на слънцето грее по лицето ми. Беше като батерия, пълна със зареждане, слънцето ми даваше енергия и живот, докато вървях километри през пустинята.

Наистина няма нищо по-терапевтично от това да вървите по следите на прясно паднали кехлибарени листа, да вдишвате и издишвате чистия хладен въздух и да премахнете демоните, които обитават ума ви. Фицджералд е казал: „Животът започва отначало, когато стане прохладно през есента.“ И точно както той е казал, имах чувството, че живея втори живот.

През последните осем месеца природата ме поддържаше здрава и щастлива.

През уикендите често отивах до най-красивите и усамотени дестинации, трудно докоснати от цивилизацията. Изкачих се над 600 м, за да достигна и съзерцавам водопад от 60 м. Тръгнах по стръмна пътека със зашеметяваща гледка към река Бъфало и практикувах йога по време на изгрев, заобиколена от най-зелените дървета. Научих се как да бъда дива и щастлива в собствената си компания, защото успях да постигна синхрон с природата.

Научих, че с всяка стъпка сред боровите гори премахвам всякакви пагубни мисли, които се задържат вътре в мен. Негативността, която преди ме осакатяваше, сега се носеше надалеч, като вода, която тече свободно по река Бъфало.

Ето това прави природата с нас - тя ни позволява да се движим свободно без ограниченията на реалния свят, които постоянно ни дърпат назад. Имам пълен контрол над действията си и не се притеснявам за друго, освен за себе си. Наречете ме егоист, но след последните три години на емоционални мъки го заслужавам. Животът ми невинаги е пълен с глухарчета и пеперуди - но засега се опитвам да бъда сред тях.