Съвременно понятие ли е самотата

Бившият американски главен хирург Вивек Мърти казва, че най-често срещаната патология, която е забелязал през годините практика "не е сърдечно заболяване или диабет, а самота." Хроничната самота според някои е като "пушенето по 15 цигари на ден". "Убива повече хора отколкото затлъстяването". Тъй като самотата се счита за обществено здравен проблем – и дори епидемия – хората изследват възможните й причинители и се опитват да намерят решение. "Самота" е релативно ново понятие и някога за нея е имало бърз и лесен лек. Но както при всяко едно понятие, употребата му се зацапва и изменя през годините, за това и намирането на решение на проблема се усложнява.

Като се върнем към произхода на думата – и разберем как се е променило значението й през времето – можем да получим нова перспектива за модерната самота и начините, по които можем да я анализираме.

Въпреки че самотата изглежда като универсален опит, изглежда е "произлязла" през късния XVI век, като е сигнализирала за опасност, предизвикана от прекаленото отдалечаване от другите хора. В началото на съвременната история на Великобритания да се отклониш твърде много от обществото означава да се откажеш от защитата, която ти предоставя. Отдалечените гори и планини вдъхновяват страха; самотните пространства са опасни места, където е по-вероятно да срещнете някой, който иска да ви навреди и да няма кой да ви се притече на помощ. За да предпазят паството си от извършването на грехове, авторите на проповеди карат хората да си представят "самотата" на места като ада, в гроба или пустинята.

Все пак думи като "самота" и "самотен" рядко се появяват на хартия. През 1674 г. натуралистът Джон Рей съставя глосар на рядко използвани думи, в който включва "самота" в своя списък и дефинира термина като "описващ места и хора, които са далеч от своите съседи."

Епичната поема на Джон Милтън – "Загубеният рай" от 1667 г., описва един от първите самотни герои в британската литература. При пътуването си до Райската градина, за да изкуши Ева, Сатаната прави "самотни стъпки извън ада". Но Милтън не пише за чувствата на Сатаната; вместо това той описва преминаването му в последното необятно пусто пространство, пустинята между Ада и Рая, където никой ангел не се е осмелил да стъпи преди това.

Дори сега да се наслаждаваме на пустинята като място за приключения и удоволствие, страхът от самотата остава. Просто проблемът се е преместил в градовете ни. Изследванията сочат нарастване на броя на хората, които живеят сами и разрушаване на общностните структури. Британският министър-председател Тереза Мей си поставя за цел "да се бори" със самотата и назначава министър по самотата за това през януари. Съществува дори организация:"Кампания за прекратяване на самотата".

Но стремежът за излекуване на самотата опростява модерното й значение. През XVII век, когато самотата обикновено се е свързвала с извънградски пространства, "решаването" на проблема е лесно – просто се придържаш към обществото. След като самотата се мести "отвътре" тя става много по-трудна за пренебрегване. Съвременната самота не визира просто физическото отстраняване от други хора , тя е състояние на организма; вътрешно усещане за пустиня.

Липсата на очевиден лек за самотата е част от причината да се смята за толкова опасна днес: абстракцията е плашеща. Контраинтуитивно, тайната да се справим със съвременната самота не е като я накараме да изчезне, а да живеем в рамките на нейните абстракции, да говорим чрез своите противоречия и да търсим себеподобни.

Докато определено е важно да се обърне внимание на структурите, които са довели хората (особено възрастните, хората с увереждания и други уязвими) до физическа изолация, дестигматизирането на самотата също може да е от решаващо значение. Да признаем, че самотата е дълбоко човешко преживяване, а не просто обикновена патология, би могло да позволи на хората да намерят много общо помежду си. За много от нас това е усещане, което трудно може да бъде описано ясно.

Новелистът Джозуеф Конрад споделя: "Кой знае какво е истинската самота – не конвенционалната дума, а голият ужас? За самите самотници тя носи маска." Литературата често предлага примери за споделената самота - един клиширан оксиморон. Общуването помага за по-доброто разбиране и облекчаване на самотата, ако не преодоляване; допускането на други в пустинята на ума, стесняването на нейните граници  – това е, което я прави проходима.

По статията работи: Наталия Тотева

Източници: theconversation.com, pexels.com