Кучето на Павлов - домашният любимец, който разкри за света условните рефлекси (видео)

Представяме ви един своеобразен урок по поведенческа психология с експеримента на Павлов и домашният любимец, който поставя началото на една класическа теория. 

Знаете ли, че много от класическите състояния са инцидентно открити?

През 1890 руският психолог Иван Павлов изследва слюнкоотделянето при кучетата, когато биват хранени. Съвсем случайно той открива, че те слюнкоотделят още когато влезе в стаята, дори когато не им носи храна.

Павлов (1902) започва своята теория с идеята, че кучетата не се нуждаят от научаването на някои от нещата. Пример за това е, че те не е нужно да бъдат научавани да слюнкоотделят, когато видят храна. Този рефлекс е вроден в тях. На езика на бихевиоризма (метод в психологията за научно изследване на поведението) това е автоматична реакция на дразнение (стимулирана реакция, която не изисква научаване)

Автоматични стимули (храна) > Автоматична реакция (слюнка)

Павлов демонстрира наличието на автоматична (безусловна) реакция, представяйки експеримента с куче и купа с храна, измервайки количествата слюнка, които то отделя. Вижте снимката:

Когато Павлов открива, че всеки предмет или събитие, което кучето е научено да асоциира с храна (асистентът на Павлов в лабораторията) ще задейства една и съща реакция, стига до заключението, че е направил важно научно откритие. Той прекарва останалата част от своята кариера, изследвайки този тип научаване.

Павлов знаел, че някак кучетата в неговата лаборатория са се научили да асоциират храната с асистента. Става му ясно, че тази асоциация е придобита, понеже в даден момент кучетата са нямали такава, която по-късно се проявява. Тази разлика в поведението на кучетата той определя като заучена.

В термините на бихевиоризма асистентът в лабораторията първоначално е бил неутрална стимулация. Неутрална, защото тази стимулация не е продуцирала никаква реакция. Интересното в случая е какво е предизвикало тази неутрална стимулация (асистента) да бъде асоцииран по-късно с автоматична стимулация (храна).

В своя експеримент Павлов използва звънче като неутрален стимулатор. Всеки път щом дава храна на своите кучета, той позвънява със звънчето. След определен брой повторения на същата тази процедура, Павлов прави опита със звънчето, този път без наличието на храна. Както можете да предположите – този път звънчето само по себе си предизвиква увеличено слюнкоотделяне.

Става ясно, че кучето е научило да асоциациира звънчето с храната, т.е бива заучено ново поведение. Затова защото тази реакция е заучена (има условие) бива наречена условна реакция. Ето как неутралният стимул става условен.

Павлов открива още, че важна предпоставка за горната асоциация е двата стимула да присъстват близко във времето. Той нарича този закон "Закон за темпорално кондициониране". Ако времевото разстояние между условният стимул (звънчето) и безусловният (храната) е прекалено голямо, тогава ученето няма да настъпи.

Павлов и неговите изследвания върху класическото кондициониране стават популярни с неговия ранен труд между 1890-1930. Класическото кондициониране е наречено "класическо" поради факта, че то е първото систематично учение за основите на ученето/кондиционирането.

Източник: simplypsychology.org