Калин Терзийски: Човек се готви да стане истински човек до края на дните си

Истински истории отпреди 20 години и истински истории от настоящето. Истории за приятелството и любовта, смелостта и обезсърчението – това ще прочетем във "Войник" - новият роман на един от най-четените български автори Калин Терзийски. С него разговаряме за последната му книга, за любимата му история от казармата и за пътя от "Има ли кой да ви обича" до "Войник".

Истории от казармата или по-скоро истории за каляването и израстването на човека ще прочетем в новия ти роман "Войник"?

Историята за търсенето на упование, на това, за което да се хванем, за да не потънем в отчаянието на обикновения живот. Но аз не обичам да разказвам без конкретни примери. И затова разказвам истински истории отпреди 23 години, както и истински истории от настоящето. За приятелство, любов, страх, смелост, обезсърчение и въодушевление. Истории от нашето време. Вплетени в едно пътуване. Както се казва – пътуване през времето и пространството.

Можем ли да наречем "щастливци" днешните млади мъже, които никога няма да разберат какво е да си в казарма? Или напротив?

О, нито са щастливци, нито – нещастници. И те ще имат своите сиви полета на омерзението, и те ще имат своите ярки плата на възторга. Така си е – поетично казано или не – така е. Всеки има дни да живее и дни да мре. Дни да пее и дни да плаче. Но моите дни за узряване бяха тогава. Ето обаче - интересно – според романа излиза, че тия дни за мен продължават. И аз казвам така – за всеки дните му за узряване са докато е с жива душа и с чувстващо сърце. Човек се готви да стане истински човек до края на дните си. Едно съвременно момче може да срещне подобни изпитания, които да укрепят характера му на много и различни места. Та нима един милион българи не отидоха далеч от дома си – за много от тях това е страшно изпитание на мъжеството! "Войник" е роман за мъжеството.

Измъчвал ли си и ти приятелите си с безкрайни истории от казармата? Коя си разказвал най-често?

О, разбира се. И ето – сега го правя и в писмен вид. Най-често съм разказвал май за това как сготвих на другарите си (бях за кратко готвач) свинско с ябълки, а за десерт - сурови картофи. Това – за да не ме оставят повече да съм готвач – струваше ми се много задушаващо да седиш по цял ден край печката. Аз обичам студен въздух и простор.

Като дете ме караха да чета "Повест за истинския човек" на Борис Полевой, носи ли според теб и "Войник" важните послания и прозрения, до които всеки трябва да стигне, за да се чувства по-малко изгубен в света, в който живее?

Силно се надявам именно това да носи. Посланието за смелостта като спасение. За силния дух.

Какво се промени за теб от написването на "Има ли кой да ви обича" до "Войник"?

Всичко се промени. Всичко узря с още малко. Всичко ферментира. Аз вече съм доста по-спокоен. Малко по-уморен. Отегчен на моменти. Ядосан (заради възрастта) на моменти. Но съм по-уверен. Мускулите на челюстите ми са по-здрави. Тоест – по-добре мога да стискам зъби и да продължавам напред.

Остава ли ти време за четене? Кои са любимите ти автори?

О, да. Естествено. Всъщност, четенето е също основна част от живота ми. Последно прочетох "Времетръс" на Вонегът. Той е моят баща. Той е последният голям Хуманист. В същото време четях отново "Погнусата" на Сартър и "Америка" на Кафка (не я бях чел).

Как преминава един ден на Калин Терзийски?

Ставам в пет или най-късно – шест. Правя петте тибетски упражнения. Правя си топла напитка от мляко с малко кафе, кафява захар и ванилия (твърде немъжко по глупавите тривиални представи – нали така?). После отивам в любимото ми кафене – работно място, сядам и започвам да пиша. Чета. Обаждам се по телефона. Така до 13. Прилича на работа в офис малко. После ходя. Не се разхождам, а именно усилено ходя. Опознавам света и себе си. Чрез гледките и чрез болките в уморените мускули. Из София или – където и да съм – ходя. Аз обикалям много из страната. И където и да съм – ходя. Поне по десет километра всеки ден. После се прибирам, отговарям на писма, пиша на хората във фейсбук, което е важно за мен. И после чета. Всъщност и докато пътувам – в метрото, автобус или влак – пак чета.

Вярваш ли на думите на Августин Блажени, които си цитирал във "Войник" - че "хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат"?

Да. Човек може да променя настройката си. И това му е великото. Помисли си за принцесата, която страда от едно грахово зърно под десет дюшека. И после си помисли за Мересиев, който лети без крака в изтребителя си и се смее до небесата... Действително до небесата! – това – от същата "Повест за истинския човек".

Имаш ли вече идеи за следващата книга?

Разбира се! Ще събера и ще допиша смешните и абсурдни, пародийни, шантави, исторически, налудничави, горчиви и откачени неща от най-ранните ми периоди – ще ги илюстрирам богато и ще ги допълня с много обяснителни бележки и хронологични бележки. И така ще се получи една лична моя антология на смешното. Смятам да се казва "Смешният съд".