Запознайте се с Краси Георгиев – един вдъхновяващ съвременен пътешественик, организатор на състезания и диетолог

Вие може би не познавате Краси, но той е от хората, които попадат в категория полезна лудост (ако въобще има категория, в която Краси иска да попада), от която можем да черпим вдъхновение. Той е първият българин минал т. нар. маратон на пясъците - 251 км бягане в пустинята Сахара. Той притежава изключително различен начин и философия на живот. Неговите Живот и Ум са вдъхновяващи, а той е готов да бъде откровен с нас за всичко това.

Краси е родом от Панагюрище, студент по психология в Нов Български Университет – бъдещ Фройд, както сам описва себе си (по онова време) с ирония, който разочарован от родината си напуска България, когато е само на 23. Сега той е успешен диетолог, бегач, пише детски книжки, организатор и участник в състезания в най-екзотични краища на света. Член на кралската академия на изкуствата, живял е с племето на масаите. Има мечта да прекоси Антарктика на ски съвсем сам… и още, и още…

Хващаме Краси ден преди важно състезание (състезанието, за което става въпрос по-долу). Намира се на океана в северната част на Великобритания, докато отговаря на нашите въпроси и ни изпраща долната снимка за доказателство, добавяйки с чувство за хумор, че чайките там имали неразбираем акцент.

Разберете повече за личния катарзис и пътя на Краси от улицата до свободата за приключения:

Фрамар: Разкажи ни малко за себе си!

Моите приключения започнаха с това, че аз обичам да се срещам с нови неща, нови страни и прекрасни места по Земята. След като открих, че мога да отида в някоя страна, да тичам състезание и после да обиколя, животът придоби много интересен цвят и обем.

Най-интересните маратони, на които съм участвал са в: Бейрут, Кошице, Маракеш, Прага, Ница, Истанбул, Женева.

Бил съм на състезания във: Франкфурт, Залцбург, Бали, Занзибар, Танзания, Адис Абеба, Ерусалим. В Камбоджа съм бил почти в цялата страна и имам много да разкажа за това, но ще го направя скоро подробно и в снимки. Бил съм и в Норвегия зад полярния кръг... в пустинята Сахара …

Фрамар: Как се стигна до сегашния ти начин на живот?

Винаги съм знаел, че ще живея във Великобритания един ден, защото бях влюбен в лейди Даяна или пък защото още от малък четях Шерлок Холмс и спях с нож под възглавницата, за да не дойде Баскервилското куче на Конан Дойл и да ме изненада. Бях подал документи за Arizona state University, но кой би избягал от хумора на англичаните … Аз заминах за Великобритания 3 месеца преди 23-я ми рожден ден и с 60 паунда в джоба си … Точно след като студентите бяхме окупирали страната тогава и бяхме по улиците на София за около седмица и нещо. Аз бях много ядосан на страната си и бях решил, че съм до тук с нея …

Приеха ме за една програма в Нюкасъл за месец да работя с деца с психически увреждания, което беше супер. След месец трябваше да се прибера, но реших, че Великобритания е страната за мен. Непознати се усмихваха на улицата без причина и се държаха с мен като с всеки нормален човек. След този месец там взех влака за Бригтон, което беше на океана, и се надявах да намеря работа там.

Първата година във Великобритания беше слабо казано интересна. В началото спях месец и половина на плажа в Бригтон, просто защото тези 60 паунда ми стигнаха да си платя за около седмица в един хостел, за което време трябваше да си намеря работа. Това не стана, разбира се, и аз се озовах на плажа в началото на април без пукната пара, но със знанието, че аз победен няма да се върна. Лесно беше да си взема багажа и да се върна в БГ, но после какво? Аз трябваше да оцелея и нямаше място за самосъжаление. Плажът, паркове, градинки ми станаха приятели, храната ми беше някоя мида, ако намеря или туристите хвърляха доста непотребни неща по кошчетата или ще мина по някой крайбрежен ресторант и съответно ще ми дадат някое парче хляб.

Бях на дъното, но бях горд и никога не съм просил. Имах два чифта дрехи – едни за през нощта, когато съм в парковете и други за сутринта, в които се преобличах. Къпех се на плажа в кабинките и трябваше да си търся работа. Това време доста ме изпита, но ми даде знанието и вярата, че ако мога да се справя и без нищо в една страна като Англия, аз мога да се справя с всичко.

След като започнах някаква работа и си намерих къде да живея, се запознах с доста луди и интересни хора и тогава започнаха годините на партита, напивания, наркотици и всичко… Времето на експериментирането беше дошло… и така до към 30-я ми рожден ден, когато се видях в огледалото и то се напука… Аз бях пухкав, нездравословен и нещастлив. На другия ден реших, че оставям всичко и взимам контрол над живота си. Отидох на фитнес, наех си персонален треньор и реших да съм красив и супер fit  (в супер форма). Оставих хляб, алкохол, кафе, цигари, млечни продукти и започнах да тичам… за 3 месеца свалих 25 килограма и за първи път в живота си се видях и се заобичах. Аз харесвах това, което виждах и така тичането ми се превърна в начин на живот.

Фрамар: Какъв искаше да станеш, когато пораснеш? Какво дете беше?

Аз винаги съм бил freak-чето (странник, особняк) в семейството. От онези различните, които слушат хеви метъл и се носят с вериги и черепи. За град като Панагюрище беше извънземно, но пък на мен не ми пукаше. Бях закръгленото дете, което не се закачаше с никого, но веднъж един голям bully (побойник) се опита да ме юрка и аз го хванах за крака и главата, вдигнах го и просто го тръшнах на земята. Счупих му ръката, разбира се, но от там нататък всеки си знаеше …

Разбира се, знаех, че съм прероденият Зигмунд Фройд – винаги съм се интересувал от психическата част на човека - какво и как мисли, и как това го прави това, което е. Учех в Нов български университет и ходех с брада и лула, ха-ха, беше тотално лудо.

Фрамар: Разкажи ни за своите приключения и своите впечатления от срещите ти с местните. Какво е нещото, което най-много ги отличава от нас като народопсихология?

Да кажем Камбоджа - впечатли ме джунглата и всичките им красиви храмове и това, че са толкова бедни, че дори спят по улиците, но пък ще си разделят последното късче с теб.

Състезанието там беше 250 км и тичахме през джунглата. Единият ден имах да мина 60 км, беше ужасно топло, имаше змии и насекоми навсякъде … аз тичам в средата на нищото и изведнъж чувам тихичко припяване и след няколко метра на един връх намирам будистки храм с монаси … гледката ме облагороди някак си…

Или когато бях зад полярния кръг на това лудо състезание, на което ти дават джи пи ес координати и ти казват „оправяй се, ще се видим след 500 км“ при –50 градуса по Целзий, точно където нищо не вирее – там разбрах колко сме малки.

 Фрамар: Разбрахме, че пишеш книжка, разкажи ни за нея?

Аз вярвам, че на децата трябва да им се показва от малки колко е красив и вдъхновяващ света ни и затова реших, че всичко това, което съм преживял и съм бил до сега ще го разкажа в серия от детски книжки, за да запали огън в очите на малките, огън, който е във всеки от нас. Да видиш малките светещи погледи на едно дете, когато му разказваш за студа, за пустинята или за джунглата, е нещо като дар от Бога. Първата книжка ще бъде за моето пътешествие в Камбоджа и за красотата и магията на тази страна. Главните герои ще бъдат Мая – малко момиченце, което обича да е навън и сред природата и нейният малък летящ другар – малкият Прилеп.

Фрамар: Имаш ли любимо място в света?

Ха-ха-ха, много е трудно да отговоря на този въпрос, защото светът е толкова красив и изключителен, а аз съм видял само толкова малка част от него. Но бих казал, че Камбоджа е вълшебно място и нямам търпение да отида пак там.

Фрамар: Обикновено, когато човек преобръща живота си, това е свързано с нещо, което е искал да промени или не е искал да приеме. Има ли повратна точка или негативно/позитивно събитие, което преобърна живота ти?

Моето желание да се променя започна постепенно. По онова време Ministry of Sound беше в разгара си, партита и луди неща се случваха постоянно. Лондон е велико място и срещата ми с хора, които мислят като мен беше нещо чудесно, но пък започнах да се уморявам от тях.

Може би повратният момент беше, че два пъти припадах от свръхдоза Кокаин и разбрах, че няма да има трети път. Толкова много бях преживял в началото, когато заминах за Лондон, за да си дам живота за нищо…

Фрамар: Разказваш, че един ден си се погледнал в огледалото и не си харесал човека отсреща. В този ред на мисли звучи сякаш нещо негативно се е превърнало в нещо позитивно за теб.  Възможно ли е нещо негативно да даде позитивен резултат или е нужно още нещо?  Волята ли е единственият двигател за прераждане/пренареждане на личността или е нужна външна намеса (късмет/ обстоятелства/ приятели/ вяра ... )?

Разбира се, всичко негативно може да се превърне в нещо позитивно, стига да искаш достатъчно. Аз успях да го направя, защото го исках искрено и знаех, че това, което оставям назад, не ми трябва. И затова дадох всичко от себе си, за да се променя и ми беше лесно, защото както и в началото, аз знаех къде трябва да отида и наведох глава, и започнах да работя върху това. Трудно е да се вземе решението, оттам нататък ако искаш нещо истински, то ще стане. Проблемът при много хора е, че те не дават всичко от себе си, а искат нещо да се получи. Аз вярвам в това, че светът и съдбата ни са като едно малко палаво дете и ако ти му покажеш, че си готов да играеш на неговото ниво, то ще се смири и ще ти помага. Не можеш да постигнеш нещо, ако не си дал нищо … Външна намеса, приятели и късмет – те не важат, ако ти в себе си не си готов да се хвърлиш с главата напред …

Фрамар:  Трябва ли човек да се лиши от нещо, за да предприеме приключенията, които желае? И нужно ли е човек да бъде приключенец по рождение или може някак да отключи приключенското в себе си?

Не бих казал лишения, но бих го нарекъл приоритети… ако ти си решил, че голямата ти къща или супер бързата ти кола е това, което искаш ок, но ако мислиш, че вместо да караш BMW, ти можеш да си караш Fiat и с другите пари да обикаляш света … има неща, от които нашата душа се нуждае – това е изкуството или музиката, или красотата на планетата ни или синьото небе, залеза, усмивката, цветята… Всичко друго е нещо си…

Да, всеки има това в себе си – да обикаля по непознати места и да вижда нови ценности, но ако хората не са използвали тези крила отдавна то те разбира се закърняват. Идеята ми за книжката е точно тази – да не се позволява този огън да угасне в едно дете, когато то се сблъска със света.

Фрамар: Какво е свободата за теб? Пречи ли постройката на обществото на свободата каквато ти я познаваш?

Свободата е нещо, което ние носим в себе си, обществото пречи, ако му позволиш да ти пречи. Ние можем да правим изключителни неща, ако самите ние не си поставяме ограничения. Аз вярвам в чудеса и магия.

Фрамар: Ако предположим, че бягането е метафора в твоя живот, метафора за какво би било?

То е начин на живот при мен, но ако предположим, че е метафора, то би било за раждането ми и съзнаването на това, че има толкова по-прекрасни неща от това да си затворен. Светът на някои хора е колкото кибритена кутийка и това е тъжно. Аз се радвам, че мога да виждам тази голяма картина, в която ние просто сме създадени да сме.

Фрамар: Във връзка с ритуала по възмъжаване при масаите – трябва ли мъжът да убие лъв, за да бъде мъж? Ако приемем, че лъвът е кралят на джунглата, трябва ли да убиеш краля, за да бъдеш крал? (ако отговорът е не, тогава какво е нужно и ти достигнал ли си до там?)

При масаите ритуалът е следният: когато момче навърши 13 му се дава копие и то трябва да покаже, че е готов да защитава племето, жените и себе си. Някога по рицарски времена, ако убиеш краля - ти ще си крал, да. В днешно време нещата се размиват доста и може би звуча странно, но истинските мъже са на изчезване. Тези, които ще отворят врата на дама или ще й пратят цветя или ще се бият за нейната чест… размечтах се вече…

Каквото ти е нужно да достигнеш до там ли? Според мен е лесно  - дръж на дамата си, бъди честен с другите и себе си и прави добро, където можеш… аз се гордея с това, което съм постигнал, но не бих казал, че съм достигнал до там да съм king lion (кралят лъв) още.

Фрамар: Има ли любим въпрос, който са ти задавали и какъв е неговият отговор?

Любимият ми въпрос беше от едно 6-годишно момиченце, което попита как съм пишкал на –50 градуса, когато се състезавах зад полярният кръг. Децата имат тази красива невинност, която ние губим, когато порастваме…

Фрамар: Опиши ни един твой ден. Опиши ни едно примерно свое меню.

Моите дни са доста различни, зависи от това с кого работя, но по принцип ако имам време, тренирам сутрин, което много често се състои от тичане или колоездене или ролери, след което хапвам кисело мляко с плодове и ядки, и съм на работа. Ако, да кажем, работя с някой отбор - ставам рано. За Олимпийските игри работих с отбора по синхронно плуване на Канада и тяхната тренировка също се оказа тичаща, тъй че ставахме да тичаме, след което събираме момичетата и си говорим какво точно ще ядат днес, в зависимост от тренировката. При тях калории се изчисляваха доста стриктно, но от време на време тайничко им позволявах да си хапнат парче шоколад или кейк без брашно. (усмивка)

Ако свърша по-рано, след това може би тичам до вкъщи или съм на някоя изложба или галерия. Член съм на кралската академия на изкуствата и прекарвам там малко време, след което бих се прибрал да прочета нещо от биографията на някой спортист или просто нещо интересно.

Едно примерно мое меню зависи за какво е и за кого е, но генерално бих започнал със студена супа или риба (филе от лаврак) с копър и шафран. След което обичам простите неща, като да кажем салата от малки доматчета, аспарагус и броколи с пиле или риба, или просто хумус (нахут). Червено месо ям, но не много често, просто защото твърде много стои в стомаха, преди да се смели.

Фрамар: Имаш ли любимо ястие? И какво е за теб храната?

Ахх, любимо ястие… аз обичам храна и това е едно от най-интересните неща, за които гледам, когато съм по света. Искам да опитам нещо местно, което там се яде, като например заровена в земята акула, която е оставена да ферментира (Норвегия) или яйца, които почти са готови да се излюпят и се варят много бавно цял ден с див босилек (Камбоджа) или хумус, който правят по крайбрежието на Бейрут… или рибата с палмова захар в Бали… Аз обичам света и обичам храната му…

Фрамар: Направи кратък психопрофил на себе си, според Фройд.

Ха-ха-ха, ок, ще пробвам – хаотичен, винаги стремящ се към дивото, сноб, сексуален и луд романтик, който вярва в това, че или ще е любов или нищо… разбира се, Фройд говори много за сексуалното у нас, но аз ще пропусна подробностите тук, за да не изчервявам някой четящ…

Фрамар:  Имаш ли мечта, която искаш да споделиш с нас?

Да, както казва моята треньорка – „ако мечтите ти не те плашат, не са достатъчно големи“ и моята ме плаши много, но това само увеличава желанието ми… Аз искам да прекося Антарктика на ски от единия край до другия, съвсем сам.

Фрамар: Предстои ти състезание. Разкажи ни за него и си пожелай нещо.

Състезанието е 140 мили – от единия край на Великобритания до другия и е изключително трудно, заради това, че се прекосяват няколко планински вериги и трябва да го завършим за 38 часа, което значи, че ще трябва да съм доста бърз… Пожелавам си главата и краката ми да са в унисон, защото много често мозъкът, за да те запази от поредната глупост, която правиш, кара краката ти да омекват…

Фрамар: Пожелай нещо на нашите читатели и се опитай с няколко думи да ги убедиш да преобърнат живота си!

Ние се раждаме и започваме едно съжителство със себе си и искаме или не, ще сме заедно доста дълго време, тъй че ако не се харесвате или има нещо, което не харесвате, просто го променете, защото иначе човек би имал изключително труден живот, ако се примирява с него (с това нещо). Ние можем всичко, стига да го искаме достатъчно!

Послепис: Разговаряхме с Краси и след състезанието, което му предстоеше - беше го минал, краката му бяха наранени, беше загубил 20 000 калории за 36 часа и беше на възстановителна програма за хранене, но беше щастлив и вече обмисляше нови начинания!

Снимки: личен архив

За последното начинание на Краси - ултрамаратона Brazil 135+ научете ТУК >>>

За framar.bg: Елиза Трайкова