Сара Херън: Загубих своето бебе чудо след множество инвитро процедури, но разбрах какво е безусловна любов

Много семейства се борят години наред, за да осъществят мечтата си да имат дете. Някои успяват да я сбъднат, други – не. За част от двойките дългият път завършва със сбогуване.

Историята на Сара Херън не е единствената, в която се разказва за усилията, надеждата и скръбта след загубата на бебе. В нея обаче се разказва и за мъдростта, на която то може да научи своите родители, за намирането на нов път и за това какво означава да обичаш безусловно.

„Бях във втория триместър от бременността, когато целият ни свят се преобърна. Оливър, нашето инвитро чудо, успя да се пребори с толкова трудности и пречки, но все пак си отиде.

В 22 г.с. стана ясно, че момченцето ни страда от увреждане, несъвместимо с живота. Две седмици по-късно, след 20-часови родилни мъки в болницата, синът ни се появи на бял свят. Беше толкова хубав. Държахме го в прегръдките си, но няколко минути по-късно нашият Оливър почина. Крепеше ни мисълта, че за краткия си живот тук с нас той е бил обичан и закрилян.

Бременността премина гладко. Въпреки че двамата с Дилън извървяхме дълъг път с множество инвитро процедури, появата на нашето дете бе едно малко чудо. От момента, в който разбрах, че съм бременна, аз се посветих изцяло на Оливър – исках да му осигуря най-доброто. До края на първия триместър прочетох всички книги по темата. Исках да контролирам всичко, дори и хаоса. Единственото ми желание бе да бъда майка.

>>> Лечение при безплодие

2020 г. – диагноза намален яйчников резерв

Всяка осма двойка страда от безплодие. Ние с Дилън се оказахме една от тези двойки.

Освен това аз бях диагностицирана с ендометриоза 1-ва степен и антифосфолипиден синдром. Той представлява нарушение на кръвосъсирването, което е причина за многократните спонтанни аборти.

Екипът успя да запази три мои яйцеклетки. Първият трансфер на ембриони доведе до така наречената химическа бременност – спонтанен аборт в първите пет седмици. Продължихме с опитите. Двамата с годеника ми сме носители на гена за кистозна фиброза, което налагаше да изследваме всички ембриони за възможни генетични или хромозомни аномалии. Ембрионът, от който се появи на бял свят Оливър, бе оценен като Day 5 AA, с други думи ембрион с високо качество.

Когато дойде време за трансфера, бяхме убедени, че сме предвидили всички възможни рискове за здравето на бъдещото ни бебе. Положихме наистина огромни усилия имплантацията да премине успешно. Претърпях лапароскопска операция за отстраняване на ендометриозните кисти, подложих се на лечение с плазма, обогатена с тромбоцити , и всеки ден си поставях инжекции за разреждане на кръвта, за да предотвратя евентуално образуване на кръвни съсиреци.

Септември 2022 г. – успешен втори трансфер

След като потвърдиха бременността ми, си направих всички нужни изследвания. Резултатите бяха отлични и нямахме повод за тревога. Става въпрос за ДНК тестове за носителство, тест за измерване на нухална транслуценция и ултразвукови изследвания на всеки две седмици. Въпреки всички генетични тестове, операции и медикаменти, през 22 г.с. разбрахме, че нашият Оливър е болен. Заболяването му не можеше да се открие по-рано и нямаше инструменти, с които да разберем, че страда от него.

Няколко седмици по-късно той се роди. Изглеждаше като ангелче, слязло за кратко от рая. Така се и оказа.

Живя няколко часа с нас, тук на земята, но пък знам, че е усетил безграничната ми майчина обич.

Следродилните симптоми, с които трябваше да се преборя, но без бебе

В болницата ми обясниха как да следя за симптоми на инфекция. Най-мъчително беше прибирането у дома – с всички признаци на току-що родила жена, но без бебе.

Нямаше как да знам, че още във втория триместър кърмата ми ще потече и ще се нуждая от сериозни запаси от памперси за възрастни. Помпата за кърма стоеше неразопакована, нямах представа как да се цедя на ръка. Дните ми трябваше да са заети с избиране и нанасяне на масажно олио против стрии и други такива занимания. Вместо това бях принудена да се грижа и да лекувам болното си, страдащо тяло.

Следродилният период си остава същият дори когато жената е загубила бебето си. Разликата е, че прескачаш от втория на четвъртия триместър само за едно денонощие.

Прибирането у дома беше жестоко напомняне какъв очаквах да бъде животът ми

Няма наръчник, който да те подготви за момента, когато ще разбереш, че вече не си бременна. Можеш да си обуеш сама обувките, да облечеш любимия си тесен пуловер, да закопчееш якето си. Но покрай всички тези удобства, се прокрадва и кошмарът да видиш отражението си в огледалото и да си спомниш, че бебето, което си носила месеци наред, вече го няма.

Не мога да опиша как точно оцеляхме и продължихме след загубата на сина ни. Нуждаех се от нещо като „зазимяване“, оттегляне и пълен покой, за да мога да жалея за него така, както само една майка може. Няма думи, които да изразят разкъсващата болка и празнота след подобна загуба.

Трябваше да се изправим срещу истината, че Оливър го няма и да си позволим да страдаме и жалеем. Някъде по средата но този трънлив път успяхме да събудим инстинкта си за оцеляване и да намерим смисъл да продължим.

>>> Тихото страдание на мъжа след спонтанен аборт в семейството

Понякога си мисля, че последният месец е бил просто кошмар, а бременността – мечта

Всеки нов ден ме приближава с крачка към изцерението. Мисълта, че се връщам към живота си преди раждането на Оливър ме отблъсква и плаши. След 6-седмично кървене, менструалният ми цикъл се нормализира. Тялото ми даваше знаци, че оздравявам. Аз обаче продължавах да нося дънките за бременни, това беше моят начин да скърбя за сина ни.

Имах свободата да правя всичко, което ми беше забранено през бременността, но сякаш не исках. Смятах, че е нередно и че така предавам обичта си към Оливър.

Не съм готова да посрещна пролетта, а това скоро ще се случи. Природата ми напомня, че животът си тече, въпреки тъгата, която изпитвам от януари месец насам. Не искам снегът да се топи, нито пък дърветата да се раззеленяват. Искам да живея само в онази зима, когато имах Оливър.

Изпитах радост по-рано, отколкото очаквах

Не вярвах, когато ми казваха, че рано или късно отново ще се усмихна. Заедно с Дилън си припомнихме какво е да се смеем. Започнахме да си готвим и да се разхождаме.

Времето, което ни беше отредено да прекараме с бебе Оливър, беше малко, но сме благодарни. Той ни научи на безусловна любов, показа ни колко неразривно свързани всъщност са животът, любовта и смъртта. Разбрах какво означава да бъда майка. Синът ни изпълни дома и сърцата ни с обич и оптимизъм. Телцето му беше толкова малко и крехко, но той ни остави най-голямото наследство.

Сърцата ни са разбити, но ни крепи мисълта, че краткият му земен път е бил изпълнен с любов и няма да страда цял живот в тяло, което не е пригодено да функционира пълноценно. Той беше нашата магия.“