Притча за орела, чучулигата и гордостта

Орел и чучулига се срещнали на скала на връх висок хълм. Чучулигата му рекла:

- Добро утро, господине.

А той отвърнал, мърморейки с надменен поглед.

- Надявам се, че при вас всичко е наред, господине – продължила чучулигата.
- Мда – отвърнал орелът и добавил – при нас всичко е наред, но нима не знаеш, че ние орелите сме царят на птиците и не ти се полага да ни заговаряш.
- Струва ми се, че сме от един и същи род – казала чучулигата.

Тогава орелът я стрелнал с очи пренебрежително и попитал:

- Кой ти каза, че сме от един род?
- Много бих желала да ви припомня, че също летя толкова високо, колкото и вие, мога и да пея и да радвам останалите земни твари. Вие всъщност не доставяте никому ни радост, ни наслада.

Разгневен орелът отвърнал:

- Ах ти, горделиво мъниче! Та ти си колкото крака ми, бих могъл да те унищожа с един удар на клюна си.

Чучулигата се издигнала и кацнала върху гърба на орела и започнала да го кълве настървено по перата. На орелът му станало досадно и се издигнал бързо още по-високо, за да се отърве от мъника. Но не смогнал. Върнал се обратно на хълма с птичето на гърба си, проклинайки злополучното си положение.

В същия момент минавала костенурка, която започнала да се смее тъй силно при вида му, че почти се катурнала по гръб.

Тогава орелът погледнал костенурката разгневено и попитал:

- Дребно и пъплещо дребосъче, сраснато със земята на какво се смееш?

Костенурката отговорила:

- На това, че си се превърнал в кон и една малка птичка те е яхнала и стои по-високо от теб.
- Върви си по пътя! – отвърнал троснато орелът. – Това са наши семейни дела между мен и сестра ми чучулигата!