(Не)познатият Пеньо Пенев - бригадирски патос

Днес свързваме името на Пеньо Пенев предимно със социалистическото строителство, а по-частно – на Димитровград. Той възпява издигането на града на мечтите и остава запомнен и до днес със своите стихове, посветени на величествените заводи, идиличните утрини край Марица и бригадирското движение. Това ще бъде и зародиша на тезата, че Димитровград ражда поета Пеньо Пенев.

Малко известни остават неговите творби, изразяващи вътрешните тегоби на един страдащ човек, или любовните стихотворения, посветени на толкова много жени. Най-устойчива във времето ще се окаже гражданската лирика, изпълнена с патоса и вдъхновението на младия мечтаещ строител на новото бъдеще.

Много поети ще се опитат да съхранят в творчеството си възторженото бригадирско движение и неговата надежда за по-добър свят, визирана в представата за Димитровград. Никой обаче няма да издигне култа към строителството на толкова висок пиедестал както Пенев.

През есента на 1956 г. излиза първата му самостоятелна книга "Добро утро, хора!". Тя е в абсолютен синхрон с изискванията за висока литература от съвремието й. Лирическият човек възпява Димитровград и тоталитарното строителството с ясната представа, че той сам е част от създаването на една нова история. Програмното стихотворение –"Аз, един от народа", с което започва стихосбирката, е есенция на самата нея. Неговите стремежи са насочени не към безсмъртието му като поет (т.е. индивидуалистката претенция на всеки писател), а към вечността на построения град.

Творчеството на Пеньо Пенев обаче не се ограничава дотук. Той създава множество стихотворения, принадлежащи на пъстра гама от идеи, чувства и внушения. Но поради контекста, в който живее, среща твърде много ограничения в писането и изговарянето на теми, които наистина го вълнуват.

Веднъж усетил свободата на думите, той ще напише стихотворения, много по-високи по изящност на изказа от тези в стихосбирката "Добро утро, хора!", но политическата власт ще ги отстрани в периферията на творчеството му, а гражданската лирика ще издига в култ. Причината е, че социалистическата действителност няма нужда от меланхолични страдалци, а от оптимистични мечтатели, дерзаещи за партията. Заради това властта ще утвърди и образът му като „поетът с ватенката“, „барабанчикът на епохата“ и пр., който ще остане във времето със своя трибунен тон и до днес ще се възприема предимно със своите стиховете, посветени на тоталитарното строителство.

Но този образ ще обуславя само един откъс от поетическата му личност.

Автор: Милена Минчева