Атанас Капралов: "Лъжата няма как да възтържествува винаги"

На 18 и 19 април се проведе Национална научна конференция "Талант и власт. "Неща премълчавани", посветена на 60-годишнината от смъртта на поета Пеньо Пенев. Срещнахме се с един от огранизаторите на събитието - Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей, с когото поговорихме малко повече за таланта, властта, работата в музея и "Приближаването до взрива".

Темата на конференцията е много интересна и много провокативна. Как се зароди идеята за нея и как Националният литературен музей се включи в организацията?

Идеята се ражда от няколко страни, но в крайна сметка домакините са тези, които правят необходимото, за да бъде проведена тази конференция. Ние също се включваме с тежката си артилерия от Националния литературен музей и, разбира се, нашите приятели от института за литература към БАН. Темата е много интересна, защото почти всички големи поети, писатели, въобще творците, в което и време да погледнем към тях, винаги излизат извън конюнктурата на своето време и по един или друг начин влизат в противоречие с властта. Властта е и тази, която ухажва талантливите автори. Тя много би искала да ги привлича на своя страна. В случая говоря за големите автори, за истинските таланти. Не говоря за мутантите, с каквито е пълно в световната и в нашата литература. Нека да уточня, че в момента са преброени над 10 000 поети. Издават се годишно над 5 000 книги. Прекрасно разбирате, че не е възможно това да са истински писатели. Голяма част от тях са графомани. Аз лично познавам в живота си не повече от 15-20 истински творци. Поетът е човек, който изпълнява мисия. Каквато мисия всъщност си е представял, че изпълнява и Пеньо Пенев, който е в основата на тази конференция.

А Вие като вече утвърден поет как се чувствате, срещайки се ежедневно с подобни графомани?

Аз съм се изграждал като творец в социалистическата епоха. Това беше време, в което писането, въобще словото, бе, от една страна, на почит, а от друга – имаше цензура. Самият аз, когато се развивах, си бях поставил за цел да пиша по начин, който разчупва всякакви рамки и конюнктурни изисквания. Ако трябва да бъда съвсем точен и честен, голяма част от нещата, които пишех, не бяха точно забранени, но все пак цензурата не позволяваше да бъдат публикувани. Така че аз имах някаква по-скоро ъндърграунд слава в един период от живота си. Не съм бил от официално признатите и огласените. Това, което се случва постепенно в живота ми, ме поставя в особена ситуация. Ръководя една голяма институция – Националния литературен музей – което за мен е огромна отговорност. И от тази позиция наистина виждам, че хората, които се занимават с писане, са страшно много. Това, от една страна, ме радва, защото все пак правят нещо смислено в живота си. Занимават се с нещо по-възвишено, нещо, което ги отдръпва от битовизмите и от лошите модели в живота. Но от друга страна, ми става страшно, защото голяма част от тези творци искат да получават почести, да бъдат награждавани, искат да изместват талантливите, тези, които са родени за голямото, за истинското творчество. И колкото и неприятно да ми бъде, трябва да призная, че те напоследък успяват. Вече на доста места част от тези хора са постигнали определени позиции и раздават правосъдие. Това вече наистина е страшно.

Забелязва се, че откакто сте директор в Националния литературен музей, има сериозно развитие. С какви трудности се сблъскахте в работата си?

Аз доста мислих, преди да започна работата си там. В интерес на истината, преди години имах също едно подобно предложение, но при проучването, което направих, стигнах до извода, че трудно бих имал подкрепа от важните властови фактори, за да се случи нещо позитивно. Затова предпочетох да не приемам. Но през последните години усетих друг вятър. Почувствах, че е възможно това, което не се е свършило през годините, да бъде направено. Аз съм отговорен човек и нямах никакво намерение да вляза в тази институция и да се радвам на някакви почести, без да свърша нищо реално. Имаше страшно много проблеми. Знаете, че къщата музей "Христо Смирненски" беше в разруха. При нея вече има огромно движение напред, ремонтира се и видът и с всеки ден става все по-хубав. Тя е наистина моя гордост. Нещата с къщата музей "Пейо Яворов" също вървят добре. Свършихме доста работа. Вече е отворена, работеща, и разговорите, които водихме с правителството, ме обнадеждават, че ще може да се прехвърли от частния собственик на държавата. Това е просто неминуемо. Знам, че ще стане, но в България има една страхотна бюрокрация, с която аз се боря, заедно с моите колеги. Все пак имам екип от хора, които наистина работят на полза роду. Без такива хора е невъзможно аз сам да свърша онова, което смятам, че напоследък бе свършено

Поздравления за работата в музея, а също така и за последната Ви стихосбирка "Приближаване до взрива". Как се възприема тя от читателите?

Щастлив съм, че моята последна книга "Приближаване до взрива" се радва на добър прием. Вече има 12-13 рецензии за нея, а като казвам рецензии, имам предвид неща, написани от различни хора, сериозни литературни критици и колеги, които намират сериозни достойнства в тази моя книга. Това ме радва, защото аз не съм поръчвал, нито съм молил някой да пише нещо и да ме хвали. Даже мога да споделя, че откакто станах директор на националния литературен музей, казах, че не желая да получавам никакви награди, защото за мен е недопустимо един творец, който е на висока позиция, да я използва за подобни почести, които да показват колко е по-голям и по-специален от другите. Не мисля, че съм по-специален от другите. Пиша по същия задълбочен начин, както и преди да бъда на тази позиция, и ще се радвам, ако написаното от мен намира прием в читателските сърца. Радвам се на моите премиери, защото забелязвам, че на различни места, на които отивам, все се намират няколко човека от публиката, които повтарят някои от стиховете заедно с мен. Това ми дава все пак радостното усещане, че тези мои стихотворения са стигнали до някое читателско сърце

А след цялата тази работа остава ли Ви време за вдъхновение и писане на стихове?

Не, не ми остава. Честно казано, аз съм страшно зает през седмицата. Всеки иска да влезе при мен, за да му реша проблемите. Старая се да не отказвам на никого, защото не мисля, че човек става директор на една институция само за да ползва някакви благини. Приемам позицията си преди всичко като отговорност. Няма човек, който да ме е потърсил и да не съм му дал възможност да се срещне с мен. На всички помагам, когато имам възможност. Говоря за работа, свързана със словото, с литературата. И така ще бъде до края на моя мандат. А събота и неделя, във времето извън работа, вече си намирам миговете, които изпълвам с творческо съдържание. За мен е много важно тези мигове да са натоварени с емоции, с всеотдайност от моя страна. Защото много хора пишат непрекъснато, но като се обърнат не остава нищо. За мен е важно в момента, в който пишеш, да дадеш всичко от себе си. И може онова, което оставяш, да е по-малко, но наистина да има искри във него, които да вълнуват.

Говорейки за литература и имайки предвид темата на днешната конференция, смятате ли, че в съвременната литература има някаква цензура от страна на властта?

Цензура винаги е имало. Властта почти винаги е една и съща. Разбира се, понякога цензурата е много груба. Например, по времето на социализма се казваше, че няма цензура, но всички знаеха прекрасно, че има. Аз лично съм виждал писмо, което донесе мой приятел около 1988-89 г., в което пишеше, че не трябва да се публикуват стихове на моя милост, защото те отслабвали социалистическата държава. Моят приятел беше разтреперан, а аз в този момент разперих ръце и казах „Щом аз, този малък човек, мога да отслабя една социалистическа държава, аз се чувствам безкрайно горд. Значи аз съм нещо много голямо, много силно“. Казвам го с усмивка, разбира се, защото тази държава беше много силна и можеше да те смаже. Сега е по-друго. Сега можеш да протестираш, да пишеш гневни послания, а властта се прави, че не ти обръща внимание. Не говоря конкретно за сегашно правителство или предишно, а принципно за властта. Интересът към словото също е много по-различен. Хората, които се занимават с литература, вече не са на тази почит, на каквато бяха в една друга епоха. И даже забелязвам, че нивото на култура на моето поколение, на поколенията, които се изграждаха в едни по-други времена, беше доста по-високо, отколкото онова, което идва след тях. И не става въпрос за натрупвания на езикова култура, а за философия, за всички онези компоненти, които изграждат големия творец. Но аз вярвам, че махалото, което е отишло в едната посока сега, постепенно ще се върне и в другата и нещата ще се нормализират. В крайна сметка това, което е талантливо трябва да остане, а това, което не е, трябва да бъде отсято. Защото лъжата няма как да тържествува винаги.

А относно стихотворението "Вчерашна сълза", толкова трудно ли е дори за утвърден поет като Вас да се завърне в родния град?

Според мен важи. Аз имах прекрасни дни в моя град. Тук бях директор на театъра. Работил съм с цялото си сърце за културата, за духовността на моя град. И имах уважението на моите съграждани. Но в такива моменти обикновено се появява някой властник, който решава, че от него започва света, а онези, които по някакъв начин са показали свободомислие, някаква по-голяма претенция за духовност и извисеност, биват подложени на репресии. Аз бях по-скоро принуден да напусна родния си град. Напуснах го не по свое желание и се радвам, че духът ми се оказа по-силен от тези хора. Продължих напред и нагоре. Винаги съм вярвал в себе си. Не съм от хората, които се предават. Даже в срещите, в които се виждам с публиката, макар и да им казвам тъжни стихове, преди всичко се опитвам да им давам искра надежда. Защото за мен голямото, истинското творчество, освен че влиза дълбоко в теб, то те разтърсва. То е много тъжно, но в крайна сметка аз винаги търся онази надежда, онази сила, която да даде вяра и да подтикне хората да се борят, да бъдат активни. А не да се предават и да казват, че нищо не зависи от тях. Напротив, зависи от хората. Вярвам, че зависи от всеки един човек. Просто трябва да бъдем по-силни, да се обръщаме към духа си, защото той има неподозирани възможности. Това е моята голяма истина.

Автор: Милена Минчева