Културният релативизъм и Урсула ле Гуин

На 29 януари Урсула ле Гуин умира в Портланд, Орегон. Написани са много неща в чест на паметта й: те засягат творчеството, приноса й към феминизма, научната фантастика и огромния интерес към обществото и неговото управление. Баща й Алфред Л. Крьобер има дълбоко влияние върху писането й. Въздействието му е провокирано от важно развитие в антропологията, което разглежда човешката култура не като вкоренена, а като нещо, което трябва да бъде преподавано и съответно научено.

Ментор на Крьобер е антропологът Франц Боас от Колумбийския университет. Крьобер е силно привлечен от новоразвиващото се понятие за култура на Боас и теорията му за "културния релативизъм". Последният навлиза в средата на XIX век като алтернатива на теории като социалния дарвинизъм, които свързват културата с еволюцията. Тези теории, широко възприети по това време, тенденциозно категоризират човешките общества по еволюционната скала и западноевропейските общества се считат за културен връх.

Но Боас предлага нещо радикално различно. Въз основа на полеви изследвания той настоява, че хората живеят в зашеметяващо различни културни светове, формирани от езика, който създава институции, естетика, идеи и понятия за правилно и грешно. По-късно той твърди още, че всяко общество трябва да предаде своята култура чрез преподаване и учене.

Крьобер описва културата като "суперорганична". Според тази идея "постиженията на цивилизацията" на определена група от хора не зависят от биологични предопределености, а се научават. Ако нямаме достъп до книги, ръководства, учители – не бихме могли да знаем как да строим сгради, да пишем поезия или да композираме музика. Крьобер знае, че хората са генетично детерминирани да създават, но според него няма такова нещо като "наследствена памет", чрез която следващите поколения интуитивно "да знаят" как да пресъздадат специфични неща.

Той разказва хипотетичната история за бебе, което е взето от Франция и донесено в Китай. Когато порасне, твърди той, тя ще говори перфектен китайски и няма да знае и дума на френски. Според него няма такова наследствено качество, което да й позволи, само защото родителите й са французи, тя самата да знае френски език.

Идеята за културата като "суперорганична" представя хората като органични форми на живот – подобно на мравките, кучетата или рибите, но в случая културата е "добавена" към тях и влияе върху поведението им. Мравките и кучетата не се нуждаят от култура, за да възпроизведат типично поведение: отгледани в изолация от собствения си вид, те ще продължават да се държат по начина, по който са програмирани.

Крьобер, заедно с много от колегите му антрополози, е привлечен от тези идеи, защото последните обрисуват културата като универсално човешка, но не и универсално податлива на категоризация, расово предопределена или същностно по-малко или повече софистицирана. В късния XIX век е типично за експанзионистите да оправдават империалистическите си амбиции с "научни" доказателства, че местните американци са културно по-низши. Като пример използват езика: местните нямат думи за време – по тази причина те не могат да схванат сложно понятие като историята.

Сред колегите на Крьобер са афроамериканският антрополог и фолклорист Зора Нийл Хърстън, лингвистът и антрополог Едуард Сапир, както и някои жени изследователи като Рут Бенедикт и Маргарет Мийд. Всички те се сблъскват с дискриминация и необосновано културно принизяване. В отговор Крьобер пише, че историята, географията и средата влияят върху културните ни различия. Никоя култура не може да възникне изцяло естествено.

"Социалното взаимодействие има неимоверно влияние върху всеки един от нас. Много е трудно да се намери тест, който да отчете, ако различните расови характеристики са вродени, до каква степен всъщност са такива."

Според Крьобер единствената причина някой да настоява за вродени различия между човешката популация би било, за да предпази статуквото: изградено върху расова дискриминация и колониализъм.

През цялото си детство в Бъркли, Калифорния, Урсула ле Гуин е изложена на тези идеи и според някои е много вероятно те да са формирали светогледа й в основа. Писането й никога не е било само за създаването на някакъв магичен, странен свят. То е лаборатория, която играе с идентичности – раса, етическа принадлежност, пол, сексуалност или класа – по начин, който тласка читателите да мислят как културните принадлежности оцветяват възгледите им относно другите хора.

"Да забавляваш читателите е чудесно", коментира тя пред репортер от "New York Times". "Но дали това ги кара да се замислят?"

По статията работи: Наталия Тотева

Източници: theconversation.com, pinterest.com, pexels.com