Жак Смит, продуцент в CNN: Какво научих след един месец без социални медии

Социалните медии карат мозъка ни да произвежда допамин, който често е определян от учените като „невротрансмитера на доброто настроение“. Истината е, че границата между удоволствието и „предозирането“ е много тънка и лесно се прекрачва. В един момент се оказваме пристрастени към Фейсбук, Инстаграм, Туитър и т.н. и забравяме за истинския си живот.

Жак Смит е изпълнителен продуцент на направление „CNN Digital Video“. Тя е от хората, решили да си дадат почивка от социалните мрежи за известно време. Ето какво разказва тя за предизвикателството, което сама си е поставила, и изводите, до които е стигнала.

„Премахнах профилите си в Instagram и TikTok. Спрях да влизам във Фейсбук и Туитър. Почти бях забравила, че съм се регистрирала и в Snapchat. Изтрих си приложението. След което просто оставих телефона. И поех дълбоко въздух.

1 януари 2022 г. Едно от новогодишните обещания, които си бях дала, бе да живея без социални медии в продължение на месец. Не е гръмко, не е грандиозно. Малко обещание. Реших да нарека този период на въздържание „сух“ януари. Нека бъдем честни, „сухият“ януари в буквален смисъл, без алкохол, би бил мисия невъзможна, предвид трудностите, с които се сблъскахме всички заради варианта Омикрон.

Наясно бях, че ще ми се налага да влизам в някои свои профили, за да се запозная с видеа, касаещи работата ми. Но също така знаех, че имам нужда да сложа край, поне за известно време, на постоянното, безконтролно и безцелно скролване в социалните мрежи.

Ето какво научих 30 дни по-късно.

Скролването е зависимост

Правех го несъзнателно. Но не можех да спра. През първата седмица от януари посягах към телефона си поне веднъж на всеки час, с единствената цел да скролна и проверя какво ново се случва. Нямах конкретна цел и причина да го правя. След като изтрих някои от мобилните приложения, се оказа, че стоя с пръст, плъзгащ се по екрана, без да знам какво да направя.

Да оставя телефона ми изглеждаше като признание, че съм победена. Винаги намирах оправдание да се поровя още малко, още няколко минути. Било то за да видя снимките си, да разгледам внимателно приложението на телевизията, в която работя, да прехвърля вече прочетените служебни имейли, за да се уверя, че не съм пропуснала нещо важно. Дали е тъжно? Да, за мен беше.

Години наред специалистите повтарят, че социалните медии ни осигуряват голяма доза от така важния хормон допамин, който определя нашето настроение. Всъщност той ни награждава, като ни кара да се чувстваме приятно, и същевременно ни подтиква да продължаваме да правим това, което правим, за да не слагаме край на удоволствието. Неслучайно допаминът е основният невротрансмитер, отговорен за пристрастяването.

Зависимостта към телефона все още не е класифицирана като медицинско състояние и не може да бъде официално диагностицирана. Аз обаче не се чувствах никак добре, осъзнавайки, че не успявам да контролирам импулсите си. Въпреки че няколко седмици по-късно наистина по-рядко използвах телефона си, усещането, че бягам от нещо, което съм правила постоянно, не ме напусна.

Няколко минути са достатъчни, за да свършим най-важното

Преди време прочетох книгата на Лаура Вандеркам „168 Hours: You Have More Time Than You Think“ („168 часа: Имате повече време, отколкото мислите“). Посланието от заглавието се оказа вярно. Човек разполага с много повече време, за да свърши важните си задачи, ако ограничи престоя си в социалните мрежи и платформи.

В рамките на един месец се оказах с предостатъчно време, в което успявах да изпълня задачите от графика си за деня. Докато чаках метрото например, дочетох книгата, която бях започнала отдавна. Ако имах 5-10 минути преди да изляза с приятели, успявах да заредя съдомиялната машина. Минутите, прекарани в чакане на опашка в хранителния магазин, оползотворявах, като провеждах важни разговори (с майстор, фризьор, лекар). Изумително беше колко много неща успявах да свърша в малки отрязъци от време. Единственото условие бе да не се разсейвам със скролване в социалните медии.

Приятелствата в реалния ни живот искат време

Съпругът ми беше в едномесечна командировка. Когато се върна, ми се искаше да можех да го съобщя на близките ни, без да използвам телефона, но беше невъзможно. Затова просто изпратих няколко текстови съобщения – до майка му, до моята майка, до общите ни приятели.

В никакъв случай не се оплаквам. Благодарна съм, че имаме добри приятели и семейства, които ни подкрепят. Само че да съхраним близките си отношения с тях изисква повече от преглеждане на снимките и постовете в социалните мрежи. Приятелствата се нуждаят от нашето време и всеотдайност. Те се подхранват с енергията, която влагаме в тях. Започнах да се обаждам и да ги питам как са. Уреждахме си срещи и вечери в домашна обстановка, вместо просто да следя какво се случва с тях в мрежите. С времето успях да отсея кои приятелства заслужават моите усилия и старание и кои са хората, които биха ми отвърнали със същото. Също така разбрах и кои връзки са безсмислени и не биха оцелели извън интернет пространството.

Да поясня, имам нужда и от двата типа приятели. Едните ми изпращат мемета през нощта, а другите са винаги насреща, когато се чувствам зле и имам нужда да поговоря с някого (когато съпругът ми отсъства и съм самотна например).
Тези тридесет дни без социални медии само ми напомниха колко важно е да намирам време за любимите хора в реалния живот.

Фантазиите са нещо прекрасно

Невинаги времето, прекарано във Фейсбук или Инстаграм, е пропиляно. Признавам си, следя хора, които правят смешни номера или са вечно недоволни от политическата система. Има обаче и такива, които публикуват невероятни снимки от своите пътешествия или пък ни показват какво са сътворили с двете си ръце. Запомнила съм един 75-годишен мъж, който вдига огромни тежести, непосилни за мен. Стигнах до извода, че на 35 години е твърде рано да заживея бавно и спокойно и просто да се излежавам на дивана.

Такива хора ме вдъхновяват. Те ми помагат да се отдам на фантазиите си – да си представя, че живея на брега на красиво езеро или че рисувам прекрасно. Без социалните медии част от бляновете ми нямаше да са живи. Което също е тъжно.

Дойде февруари. Отново инсталирах част от приложенията си. Онези, които ми набавят нужния допамин в тежки моменти и ми помагат да се откъсвам от време на време от реалността. Нямам намерение да се връщам към онези приложения обаче, които крадат от времето ми и ме потискат. Старая се да дам приоритет на задачите в графика си за деня, преди да проверя какво се случва във Фейсбук или Инстаграм.

И съм твърдо решена да положа повече усилия, за да се срещам на живо с приятелите и роднините си. При това колкото се може по-често.“