Да се научиш да бъдеш на 60, без да изпадаш в истерия заради нормални признаци на стареене

Лора Отис, американски учен и преподавател, споделя за здравословните проблеми, с които се сблъсква с напредването на възрастта, задавайки си въпроса защо хората не са по-добре запознати с физическите и психическите последици от стареенето.

Нормален признак на стареене може да се окаже повод за истерия

Лора посяга към захарта, когато вижда за първи път прозрачен обект, носещ се през зрителното поле на дясното й око. Подобни по форма неща винаги са я очаровали – крехки структури като вещества, наблюдавани под микроскоп. С идентични проблеми се е сблъсквала и преди, но този път обектът не изчезва, което води до постепенно нарастване на тревогата й.

Внезапно в главата й изплува разказът на неин приятел, който решава да посети спешно отделение, когато забелязва появата на очни мътнини – вероятен признак за отделена ретина. Ужасена, Лора взима решение да си запази час за офталмолог. Няколко часа по-късно се озовава при любезен лекар, който й казва, че няма проблем с ретината.

„Имах отлепване на задното стъкловидно тяло, което се среща при половината хора над 50-годишна възраст. Промяната в окото ми ме остави с очни мътнини, които никога няма да изчезнат, но нямаше от какво да се страхувам. Изпаднах в истерия заради нормален признак на стареене.“, разказва Отис.

Повечето американци на десетгодишна възраст посещават часове по здраве, за да се запознаят с опасностите, тръпките и униженията, свързани с пубертета. Липсват обаче лекции, насочени към процеса на стареене.

„Навърших шестдесет този месец и тялото ми се променя, както преди петдесет години. През последните месеци, освен очните мътнини, имах микроскопичен колит, тридневна мигрена и толкова яростен артрит на стъпалото, че всяка стъпка беше болезнена. Подозирам, че телесните ми неволи са леки в сравнение с тези на повечето ми връстници, но не мога да съм сигурна, защото хората не говорят за това.“, споделя Лора.

Хора говорят рядко за телесните промени, свързани със стареенето

Говоренето за нечии проблеми, особено телесните, се определя като хленчене. В резултат на това, поради липса на часове по здраве след завършване на училище, става изключително трудно да се разбере какво се случва с човешкото тяло, тъй като хората рядко споделят здравословните си проблеми.

Липсата на информация за това как тялото остарява води до страх и нещо много по-лошо – пренебрегване на превантивните медицински грижи.

„На 59 години, сама в кухнята с моите проблеми с очите, се озовах в позицията на уплашена 13-годишна девойка, която вижда, че кърви, мислейки си, че умира, защото никога не е чувала за менструация. Нямах представа, че половината от възрастните хора живеят с нещо, което прилича на комар, който никога не изчезва. Ако имах отлепена ретина и не бях запозната с историята на моя приятел, най-вероятно щях да загубя зрението на дясното си око.“, разказва Отис.

Дори и с обикновени познания за телесните промени, свързани със стареенето, пропастта в знанията е особено дълбока по отношение на стареенето на жените. Менопаузата заслужава повече научно внимание, отколкото е получила, а осмиването или укорите към жените, които се опитват да я обсъждат, не помагат изобщо. „Научих, че преминавам през менопаузата, когато бях на 43 години, само защото моя приятелка описа какво преживява.“, казва Лора.

„Докато 13-годишните имат време да помислят за телата си, повечето 60-годишни нямат. Ние работим активно, грижейки се за по-възрастни роднини и деца. Наскоро забелязах в колко малко романи и филми са включени 60-годишни герои. Хората на тази възраст се грижат за болни родители, помагат на деца, които търсят или започват кариера, сменят пелени на внуци и ръководят работни екипи и бизнес. Стоейки дълбоко в пирамидата на живота, ние живеем, за да подкрепяме другите. За съжаление, гледаме с пренебрежение хората, които се осмеляват да се оплачат.“, коментира Отис.

Потискането на емоциите вреди както на нас, така и на останалите

Според Лора Отис хората си вредят взаимно, както психологически, така и медицински, когато отказват да говорят относно промените в човешкото тяло, свързани с възрастта. Проучванията на Дебора Танен разкриват, че мъжете се социализират, с цел да се състезават за надмощие в разговора, показвайки кой има най-много знания. Жените обаче се обвързват, споделяйки своите проблеми. Когато става въпрос за телесни промени, особено смущаващите, мъжете изпитват по-голямо притеснение да споделят.

Проучвания разкриват, че потискането на емоциите вреди не само на човека, който ги изпитва, но и на другите, с които конкретния човек се ангажира. В поведенчески експерименти психологът Джеймс Грос установява, че жените, помолени да не показват емоциите си в отговор на смущаващ филм, изпитват внезапно повишаване на кръвното налягане. Неблагоприятният ефект обаче не се наблюдава при участниците, които преоценяват или изразяват емоциите си. Според Грос хората, помолени да потиснат негативните си емоции, потискат и положителните, причинявайки стрес на партньорите си. Психологът се застъпва за преоценка на емоциите, а не за потискане, което се оказва вредно за здравето на всички.

Когато става въпрос за телесните промени, причинени от стареенето, господстващите емоции вероятно ще бъдат страх, тъга и гняв, като съотношението им зависи от личността.

„Присъединявам се към Грос в застъпничеството за преоценка на тези емоции. Няма нищо нарцистично, незряло и срамно в привличането на вниманието на хората към нечия болка или тревожни телесни промени. Ако това са единствените теми за разговор, то той може да доведе до социално избягване, но и двамата участници в него могат да си вземат поуки. Потискайки разговорите, културно обозначени като негативни, може да блокираме поток от знания, които биха могли да спасят нечий живот.“, споделя Лора Отис.

В „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст художникът Елстир казва на младия герой: „Ние не получаваме мъдрост, ние трябва да я открием за себе си след пътуване през пустинята, което никой друг не може да направи вместо нас, защото нашата мъдрост е гледната точка, от която виждаме света.“

Според Лора Отис част от това пътуване включва научаването, че всяка част от тялото може да се промени по всяко време, че внезапно човек не може да ходи толкова далече, колкото желае, или че неканен гост може да се появи и да остане завинаги в областта на дясното око. Ако не говорим за това, което се случва по време на нашите пътувания, как да се учим един от друг? Как да оцелеем?