Бях изгубен и отчаян, но салсата ме спаси

Писателят Кестър Аспен разказва своята "история на спасението" пред британския сайт theguardian.com. Как танците могат да лекуват душата? Разберете с нас!

Бях изгубен и отчаян, но салсата ме спаси.

Преместих се в Хавана в края на 2011 г. заради работата на съпругата ми. В началото през повечето време ме обземаше чувство на  страх и неуспех. Скоро бях влязъл в 40-те си години и си мислех, че най-накрая съм намерил моята цел: писането.

С една книга зад гърба си започнах работа по моите мемоари на младостта. Но вместо да ме освободи от хватката на миналото, писането ме насочи още повече към негативизма и самокритиката. Нищо от това, което пишех, не ми носеше удовлетворение, вероятно защото темата бях самият аз.

Слънцето, ромът и палмите на Куба не бяха лекарството за мен. Жена ми смяташе, че бях в хванат в капана на депресията. С неохота приех, че вероятно е права.

Това че нямам деца - което може би допринасяше за чувството за безсмисленост, ми предостави време да се скитам в крайградските улици на Хавана. Под пламтящото слънце ме обзеха тревоги - всеки ден пишех все по-малко. Докато вървях по улиците, понякога ме привличаше музиката от съседните къщи.

Надничайки през оградите, виждах хора, които танцуват у дома си – дядо, който учи внучето си, или група приятели, които се забавляват в ритъма на музиката. Сцените бяха трогателни, но въпреки това ме натъжаваха.

Това, което видях по време на тези безцелни разходки, пося семената на моята бъдеща страст. Можех да продължа да живея без танци, ако жена ми не беше започнала уроци по салса. След две години в Куба реших да се присъединя към нея, мислейки, че ако не танцувам в Хавана, никога няма да го направя.

Тръгнах към този първи урок, като че ли отивам за лечение на коренови канали. Единственият вид танци, които преди това практикувах, беше пого*.

В по-младите си години щях да бъда онзи, който танцува в центъра в шарени дрехи. Но сега преминал 40-те и с посивели коси не бях убеден, че салсата е моят танц. Моите ранни стъпки бяха големи и тромави. „Танцувайте, сякаш никой не ви гледа“ е стандартният съвет за начинаещи. Но аз танцувах, сякаш целият свят не само гледаше, но ме съдеше и ми се смееше.

За щастие, всичко това сега е зад гърба ми. Възстановяването дойде бавно, не само благодарение на многото часове в залата, но и чрез многото часове танци с всякакви хора и безброй концерти на живо, където музиката започна да лекува уморената ми душа.

Промяната е трудна, а съмнението и депресията винаги дебнат. Хората се опитват да се променят по различни начини, но интроспекцията (съзерцаването на себе си) в мемоарния ми проект ме изпепели.

Салсата беше моята брутална форма на самолечение. Никога не съм очаквал, че танцът, а не думите, ще са моят лек. Танците ми помогнаха да се изолирам от всичко, което се случва в главата ми и ме свързаха със светове, далеч от моя собствен.

В кубинската салса мъжът е водещата фигура и по пътя на опознаването осъзнах как това ми върна известно чувство на увереност, макар и само за няколко мимолетни минути. Танцуването на музика на живо в Хавана също ми донесе радост, въодушевление по начин, по-който не съм усещал музиката от юношеските си години. Въпреки че сега живея далеч, се връщам, когато мога, за да се потопя отново в тази магия.

Моят учител по испански вероятно е бил прав: кубинската музика ме спаси. На разградените танцови площадки в Хавана се научих да се движа в света по различен начин.

*Пого е агресивна форма на танц, при която хора от публиката скачат, блъскат се и се бутат едни в други. Свързва се най-често с метъл, пънк музиката и алтернативния рок, но далеч не се среща само при тях.