Бивш морски офицер разказва: Военните се страхуват да признаят, че имат психични проблеми

Почти десетилетие Джон Грей служи като морски офицер. Работата му го учи на дисциплина и жизненоважни умения в живота, но в същото време му показва, че да бъдеш мъж с психични проблеми не се приема нормално от обществото, а да ги споделяш с околните – още по-малко. Със своята история мъжът би искал да направи пореден опит за заличаване на стигмата върху мъжете, които страдат от психични разстройства.

През целия си живот съм слушал, че мъжете не бива да плачат

„В армията човек научава наистина много неща. Как да се защитава, как да отстоява позицията си на работното място, как да общува и разрешава конфликти с другите. Проблемът е, че, освен полезните умения, работата ми даде да разбера, че е по-добре да потискам чувствата си, да се напасвам към обстоятелствата и да се старая да не изпъквам по какъвто и да било начин. Винаги съм бил открит човек. Не се притеснявам да споделям лични преживявания или смущаващи факти, свързани с мен самия. Бих казал, че дори умея да се присмивам на себе си. Единствената тема, която нямам куража да разисквам с други хора, е тази за психичното ми здраве.

Истината е, че представата ми за това как трябва да изглежда и да се държи един мъж, е формирана много преди да разбера, че имам психични проблеми. Ето защо ми е толкова трудно да говоря за тях. През целия си живот съм слушал, че мъжете не плачат, мъжете не проявяват слабост и със сигурност не говорят за проблемите си. Чувствителен съм и съм благодарен, че имам съпруга, която ме обича и подкрепя. Тя не ме съди и не ме възприема като по-малко мъжествен само защото съм се разплакал. Въпреки това продължавам да полагам усилия и да крия сълзите си, докато гледаме тъжен филм. Да, осъзнавам, че е глупаво, но се е превърнало в рефлекс.

Все пак мога да кажа, че съм късметлия, защото виждам проблема. Разбирам, че е опасно и нездравословно да потискам емоциите си. Някои продължавам да крия, други обаче изразявам без притеснение.

Опитах да се справя с проблемите си мълчаливо

Когато си военен, не обсъждаш чувствата си, не показваш какво изпитваш и определено не признаваш, че нещо не е наред с теб или че си „слаб“ в някакъв аспект. След като признах пред себе си, че имам нужда от помощ, започнах да отлагам и заобикалям решението. Опитах да се справя с проблемите си по обичайния за мен начин, без да давам гласност и без да споделям с никого. От дълго време имам специфични повтарящи се движения като например често премигване и потъркване на определена част от тялото. Изпитвам непрестанна нужда да движа пръстите на ръцете и краката си. Успявам да потисна всяко компулсивно действие благодарение на силната си воля. Когато преборя едно обаче, се появява друго.

Психичното здраве на мъжа – тема табу

Нашето общество не желае да приеме факта, че психичното здраве на мъжете също може да бъде в риск, още по-малко пък, че някои от тях дори посягат на живота си. Мъжете се самоубиват, при това често. И според мен причината се крие в неспособността ни да говорим открито за онова, което ни тревожи. Чуваме постоянно, че от мъжете се очаква да бъдат издръжливи, силни и хладнокръвни. Ако пък са военни, нямат съвсем никакъв шанс да проявят слабост или да споделят какво им тежи. По време на моята кратка военноморска служба, се запознах и впоследствие сбогувах с осем души, които се самоубиха. Разбира се, броят им е много по-голям, но дори и тези осем човека в рамките на 10 години не са никак малко. Всички бяха млади хора, които имаха потенциал и изглеждаха щастливи. Повечето имаха семейства, съпруги, приятелки, деца, но въпреки това, някъде дълбоко в себе си те не успяваха да се справят с проблема си. Военната им служба усложняваше още повече всичко, като не им оставяше никакъв избор, освен да посегнат на живота си.

Пътят до диагнозата

Моята лична история едва ли е изключение, за жалост. Тя е просто нагледен пример за случващото се с военните, които страдат от психичен проблем. Вярвам, че отношението към тях е сред ключовите фактори за високия дял на самоубилите се.

След завръщането ми от Афганистан тиковете бяха зачестили и прецених, че е време да се консултирам с психолог. Вече си бях запазил час, когато ми се обадиха, че трябва да заместя колега военен на мисия по море. По ирония на съдбата той също бе избрал сам да сложи край на живота си. Съгласих се, но при условие, че не настъпят промени, които биха могли да ми попречат да се погрижа за собственото си (психично) здраве. В началото срещнах разбиране, но опасенията ми, че тренировъчната програма може да се измести във времето, се потвърдиха и рискувах да проваля планираното лечение. Отидох при човека, който я ръководеше, и му напомних за нашата уговорка. Той бе категоричен, че трябва да замина, освен ако лекар не прецени, че е противопоказно. Бях принуден да се срещна с медицинското лице, което щеше да бъде с екипа на кораба, за да потърсим решение на моя проблем. В продължение на половин час описвах оплакванията си, споделих му и за предстоящата среща с психолог. Последваха разговори с друг лекар и с психолог, като неколкократно ми беше задаван въпросът дали обмислям да се самоубия. През цялото време повтарях, че имам нужда от малко помощ, нищо повече. Въпреки това всички бяха притеснени, че може да сложа край на живота си и обмисляха дали да не ме поставят под наблюдение. Тук искам да вметна, че нито съм споменавал думата самонараняване, нито пък съм го правил някога.

Лечение с антидепресанти

През следващите дни бях насочен към психиатър, още един лекар и психолог. Психиатърът ми предписа антидепресанти, макар че се чувствах щастлив с живота, който имам. Тогава не осъзнавах, че приемът на медикаменти ще ме задържи на сушата поне година и ще навреди на професионалното ми развитие. Лечението ми продължи едва 5 дни, дни, които знаех, че съм пропилял. Психиатърът може и да беше квалифициран, но не ме познаваше толкова добре, колкото аз познавах самия себе си. Сигурен бях, че решението му да пия антидепресанти е било грешно. Спрях ги и си насрочих среща при друг специалист.

Как се промени животът ми

Диагнозата ми беше синдром на Турет, синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност и тревожност. Когато споделих с приятелите и колегите си защо не плавам с тях, веселото им настроение се изпари и бързо бе заменено от неудобство, защото не знаеха как да реагират и какво да кажат. Аз бях все същият човек, но сякаш диагнозата ми издигна стена помежду ни.

Накратко, нуждата ми от професионален съвет и малко помощ, за да се справя с компулсивните си действия, доведе до безброй въпроси дали нямам намерение да се самоубия, излишно медикаментозно лечение, унищожена кариера и отдръпване на приятели и колеги, които вече ме виждаха по различен начин.

Военните с психични проблеми имат нужда преди всичко от разбиране

Ясно е защо младите мъже не желаят да обсъждат здравословните си проблеми, особено ако касаят психичното им здраве. Аз имах куража да напусна работата си, но не всеки може да си го позволи. Има хора, които изплащат ипотека или пък издържат сами семействата си. Те нямат избор и са принудени да прикриват здравословните си проблеми от страх, че ще направят крачка назад в кариерата си или от страх, че околните ще ги възприемат по-различно. Те потискат емоциите си, докато един ден просто не издържат и не сложат край на живота си. А са имали шанс да се спасят, ако само бяха срещнали разбиране.

Целебната сила на разговорите

Вярвам, че да поговориш с някого за проблемите си, може да има решаващо значение за теб. Спомням си как по време на една моя мисия в Близкия Изток, колега ми призна, че е опитал да се самоубие. Три часа разговаряхме, оставих го да излее душата си. Сподели ми, че най-голямото му притеснение е било да не го върнат на сушата, което би означавало и по-ниско заплащане.

>>> Всеки един от нас може да помогне в борбата със стигмата на психичните заболявания

Борбата със стигмата върху хората с психични проблеми

Според мен първото и най-важно нещо, което трябва да се промени, е нагласата спрямо хората с психични проблеми. Необходимо е да се борим активно и неуморно със стигмата.

Също така смятам, че ние, мъжете, не бива да крием чувствата си. Не бива да наричаме своите партньори с унизителни и обидни имена. Пълна глупост е, че мъжът трябва да бъде винаги силен и да изглежда безчувствен. По този начин вредим на самите себе си. Скъпи жени, ако на вашия партньор му се плаче, нека плаче. Подкрепете го и му покажете, че отношението ви към него не се е променило.

Плачът е проява на смелост, не момент на слабост

Нашето общество погрешно възприема плача като проява на слабост. Всъщност е точно обратното. Със сълзите човек дава израз на емоции като тъга и щастие. Да се разплачеш означава, че си смел, че можеш да изпитваш състрадание и да се смириш. Не е ли това, от което имаме нужда днес?

Отсега нататък обещавам на себе си, че няма да сдържам сълзите си. Мъже, не позволявайте на стандартите, наложени от обществото, да ви спират и ограничават. Давайте израз на емоциите си, не ги потискайте. И не допускайте да ви казват, че щом плачете, не сте достатъчно мъжествени.“