Бащи с увреждания – какво е да се страхуваш, че си неспособен да отглеждаш собствените си деца

„Бях ужасен от много неща, свързани с отглеждането на деца, но също така изпитвах голям страх, че спъвайки се мога да изпусна бебето и да му се случи нещо ужасно.“ Това са страховете, с които Шон Кели, баща на две деца, се сблъсква всеки ден. За него, както и за много бащи с увреждания, съществуват опасения, че ще се окажат неспособни да се грижат за собствените си деца. Разбира се, първоначалният страх от възможността за родителство при наличието на увреждания не е уникално преживяване.

Според преглед на наличната литература от 2009 г., публикуван в Journal of Perinatal Education, много бащи изразяват страх от широк спектър от възможни ситуации, включително загриженост за техния партньор и неспособността им да се грижат за децата.

Това обаче не са единствените проблеми пред родителите с увреждания. Редица са съобщенията за майки с увреждания, които са заплашвани с извеждане на децата от домовете им.

Кристин Фрийти, специалист по психично здраве, споделя, че в своята практика много често е свидетел на тези страхове. „Мисля, че това е част от процес, през който преминава всеки родител, всеки баща, но бащите с увреждания изпитват по-голям страх, защото при тях не става въпрос само за капацитета им да се грижат за децата, но и за самочувствието, свързано с оценката им за самите себе си.“

Така че Шон Кели не е сам в страховете, свързани с отглеждането на деца, но той и останалите мъже с увреждания искат да говорят за психичното здраве и бащинството с множество трудности.

Децата са част от процеса

Кели се сблъсква с трудностите в своя живот много преди да се родят децата му, но за другите бащи с увреждания, като Тиран Джаксън, да станеш инвалид означава да приемеш бащинството по малко по-различен начин. Джаксън оцелява след експлозия, довела до ампутацията на единия му крак, в която умира жена му. Според него да си родител с увреждане означава също да се опитваш да превъзмогнеш травмата заедно с децата си.

„Децата ви са свикнали да ви гледат по един начин. И тогава, когато всичко се промени, за тях става по-трудно да схванат и разберат. Да правиш определени неща, като просто да се разходиш в мола, без да привличаш погледите на останалите хора, става непосилна задача. И въпреки че свикнах с мисълта доста рано, за 12-годишния ми син беше трудно да го направи. Така че трябваше да поговорим за това.“

В семейството на Джаксън тези разговори включват индивидуални и групови сесии с доставчици на психично здраве, както и тежки дискусии за това какво може и не може да направи бащата.

„С времето децата започват да го приемат, но винаги има момент на смущение. Винаги можеш да го видиш в очите на децата, които си мислят: „Баща ми идва да ме гледа как спортувам, а той е в инвалидна количка или е с патерици. Всички ще го гледат и ще задават неудобни въпроси.“, казва Кели.

Кели споделя също, че двете му малки деца не се смущават от нещата, с които той не може да се справи поради факта, че те са се родили, преди да бъде инвалидизиран. Той отдава това на способното общество, което не замъглява начина, по който те гледат на баща си. „Ако кажа на дъщеря си: „Татко не може да направи това“, тя не го поставя под съмнение, не пита защо и не се разстройва. Тя просто го приема.“

Фрийти свежда тази разлика в начина, по който обществото е склонно да гледа на хората с увреждания. „Чувствам, че обществото има много негативно възприятие за хората с увреждания, които поемат риска да станат родители. Наистина чувствам, че като общество, тъй като все повече хора са с увреждания, ние ще трябва да намерим начин да подкрепяме тези семейства, тъй като в момента не е налична достатъчна подкрепа.“

Радостта от родителството

Когато става въпрос за увреждане, може да бъде много лесно човек да остане фокусиран върху травмата. За мнозина, които споделя своя опит, радостта от родителството е част от картината.

Райън Кулес претърпява инцидент в Ирак, който временно го приковава към инвалидната количка. Въпреки това той не се отказва от мечтата си един ден да държи в ръцете си собствените си деца. „Възстановявах се дълго, научавайки как да правя много неща, които често се приемат за даденост. Когато напуснах армията, жена ми и аз решихме, че след като спра да бутам инвалидната количка, ще започна да бутам детска.“

Сега Кулес работи в Wounded Warrior Project – благотворителна организация, която помага на военнослужещи и ветерани. Една от неочакваните ползи, според него, е, че неговият опит помага на децата му, докато растат, да научат неща, които иначе не биха могли.

За Джаксън радостта – и съответното въздействие върху психичното му здраве – идва от споделянето на преживявания, които преди са били непостижими, като плуване и бягане. „Беше около девет месеца след инцидента. Пробягах първите си 5 километра с протеза и въпреки че определено беше по-трудно, отколкото преди, това ми донесе усещане за успех. Огромна радост за мен е да мога да направя това и синът ми да ме види.“

Съвети от бащи с увреждания за бащи с увреждания

Кели споделя, че едва след като преминава през едно от тези негативни преживявания, падайки с дъщеря си, той става по-уверен родител. „И това се случи. В продължение на няколко дни се самообвинявах, но в един момент просто го приех и се почувствах по-добре.“

Мъжът споделя, че при отглеждането на по-малкия си син вече не изпитва същия страх. „Вече го няма този страх, защото вече се случи.“

Според Фрийти подобни реакции са типични за бащите с увреждания. „Всеки родител изпитва огромно чувство за вина. Родителите с увреждания обаче са много самокритични и аналитични.“

„Мисля, че няма книга за това как да бъдеш добър родител. И мисля, че докато имате ясни цели за нещата, на които искате да научите децата си, докато се превръщат във възрастни, винаги ще бъдете успешен родител.“, споделя Кулес.

Съветът на Джаксън е първо да се съсредоточите върху опознаването на себе си. „Разберете кой сте всъщност и как искате да се справите с тази промяна в живота си, за да бъдете родителят, когото искате за вашите деца.“