Черният цвят и расизмът в изобразителното изкуство

Черното е там, където изобразителното изкуство се ражда.

От момента, в който човешкият род започва да драска по пещерните стени, той се докосва до черния цвят. Анализ на изначалните рисунки показва, че нашите палеолитни праотци създават първите му оттенъци от разтопени кости и въглени, превръщайки изгорените скелети в ритуални символи. 

За разлика от по-емоционалните червено или синьо, черното е тона по подразбиране, който даваме на думи и шрифтове в съвремието си. Това е сянка, която четем повече, отколкото усещаме.

Асоциирано предимно с меланхолия и скръб, ужас и злост, черното съдържа в себе си цял един неочакван парадокс от оптимизъм. Всяка първоначална история за генезиса на света е предшествана от тъмнината, която е основа за последващото зараждане. Може би поради това цветът е свързван с траура, несъзнателно натоварвайки смъртта с идеята за завръщане към небитие.

Историята на света, проследена от протоиндоевропейските предшественици, показва, че оптично цветът може да означава пълно абсорбиране на светлина, но на по-дълбоко артистично ниво, той е пряко свързан с идеята за блясък. Индоевропейският корен bhleg, от който произлиза съвременната английска дума black (черно), в древността е означавала светлина, блясък, лъскавина.

Където и да срещнем черно в изкуството, трябва да погледнем отвъд онова, което е тъжно, мрачно или зловещо, за да потънем от повърхността към тайнственото великолепие, което блести в него.

За египтяните подобни тънкости в проницателността са обичайни, както се вижда и в изобразяването на Анубис, богът, отговорен за пренасянето на душите в задгробния живот. Самият той е изобразяван като хибридно същество, съчетание между човек и чакал. Освен приемането на смъртната плът обаче, интензивният черен цвят се свързва и с най-богатия и най-плодородния за египтяните минерал. Следователно, черното лице на Анубис може да се разглежда в две посоки - към преходността на живота, но и към плодородието на душата.

В западното изкуство никой не пресъздава толкова великолепни сенчести форми, както Микеланджело де Караваджо. Непрестанната тъмнина, от която двете картини на библейската вечеря в Емаус ("Supper at emmaus") са издълбани, демонстрира силна аналогия към мистичните качества на черното.

И двете платна представят момента, в който възкръсналият Христос, бродил дълго без да бъде познат, се разкрива пред двама свои ученици, точно преди да изчезне драматично. 

Във въображението на Караваджо, колкото по-дълбоко е духовното осветление, толкова по-черно гори - проклятие на светлината, която може би е приел от своя италиански възрожденски предшественик и съименник Микеланджело Буонароти. Помислете, например, за стенописите на Сикстинската капела, чийто разбъркващ ефект не разчита толкова на сливането на черен пигмент с мокра мазилка, отколкото на снежната тъмнина на пространството, в което се намират стенописите.

Синхронизирано мъждукане с бавно угасване на свещи по време на служба, стенописите на Микеланджело (първият от които, инструктивно, изобразява "Отделянето на светлината от мрака"), създават жизненост, срещу която пулсира почти осезаема тъмнина.

Черното е там, където изобразителното изкуство се ражда. 

От момента, в който човешкият род започва да драска по пещерните стени, той се докосва до черния цвят. Анализ на изначалните рисунки показва, че нашите палеолитни праотци създават първите му оттенъци от разтопени кости и въглени, превръщайки изгорените скелети в ритуални символи. 

Асоциирано предимно с меланхолия и скръб, ужас и злост, черното съдържа в себе си цял един неочакван парадокс от оптимизъм. Всяка първоначална история за генезиса на света е предшествана от тъмнината, която е основа за последващото зараждане. Може би поради това цветът е свързван с траура, несъзнателно натоварвайки смъртта с идеята за завръщане към небитие.

Където и да срещнем черно в изкуството, трябва да погледнем отвъд онова, което е тъжно, мрачно или зловещо, за да потънем от повърхността към тайнственото великолепие, което блести в него.

В известната картина на Джеймс Макнийл Уистлър, той всъщност всъщност изобразява своята майка. Знаейки за склонността на артиста към расистки забележки и конфронтация с аболиционисти, както и фактът, свързан с брата на художника, който дълго време се е опитвал да увековечи робството, се изгражда един изключително важен контекст, в който е позиционирана картината. Самата майка на Уистлър се опитвала да спре чернокожата съпруга на чичо си и децата им да придобият семейна земя. Това прави интерпретацията на картина, чието официално заглавие е "Аранжировка в сиво и черно" ("Arrangement in Grey and Black"), малко иронична, а и донякъде расистка.

Една картина от следващо поколение художници – "Черният квадрат“ ("Black Square") на руския артист Казимир Малевич - често е назовавана като една от първите абстрактни творби, изобразявани някога. За нея художникът сам казва, че символизира мястото, където "истинското движение на битието започва". През 2015 г. пресният анализ на прочутата творба , очертава линии на едва забележима екзалтирана забележка, намираща се под лака, втъкана явно от артиста. Скритите думи - "битката на негрите" - се смята, че са алюзия към израза "негри, биещи се през нощта", използвана от френски хуморист. 

С това разочароващо откритие, което успя да превърне творбата от пионерски шедьовър до ужасно преживяване, вътрешната светлина на картина, която от десетилетия беше източник на смислена медитация, внезапно излезе.

През последните години тъмният път, осветен от черната светлина на Анубис и Караваджо, Микеланджело и Рембранд, проблясваше през гения на Кара Уокър. От 1990 г. насам нейният хипнотизиращ стенопис "Историческият роман на гражданската война, случващ се между дръзките бедра на една млада негърка и нейното сърце“ ("Gone, An Historical Romance of a Civil War as It Occurred Between the Dusky Thighs of One Young Negress and Her Heart") показва пронизващата светлина на предразсъдъците и мизогенията, през време, в което много от мейнстрийм изкуството предпочитат да мълчат.

Емблематичен за използване капацитета на черния цвят е разтърсващото пресъздаване на портрета, рисуван от Винсент ван Гог и изобразяващ лекаря д-р Гачет ("The Blacker Gachet"). Марк Александър, който "почерня" картина на Гачет през 2006 г., показва артистичната ръка, спасяваща от забвение всеки замах от четката на Ван Гог.

Ако Уолкър и Александър са истинските наследници на начина, по който се възпроизвежда величието на черния цвят, един артист се стреми вместо това, да добави своя интерпретация в безкрайната мистериозност на тъмнината. През 2014 г. Аниш Капур започва да експериментира с един от най-тъмните нюанси на черното, които някога са разработвани. Тон, върху който има авторско право под надслов "Vantablack". Този специален нюанс е постигнат чрез добавяне на подсилващи препарати, а веднъж погълнал светлината, я превръща в невидима топлина.

Павилион, построен в Южна Корея за Зимните олимпийски игри през 2018 г., е боядисан изцяло с боята, претендираща за най-тъмно химическо вещество на Земята.

Цялата историята на изкуството обаче ни казва нещо много важно - черното е недостижимо като културна сила. То е ярката кръвна линия, която минава през цялото човечеството.