Черният цвят и расизмът в изобразителното изкуство (част 1)

Черното е там, където изобразителното изкуство се ражда.

От момента, в който човешкият род започва да драска по пещерните стени, той се докосва до черния цвят. Анализ на изначалните рисунки показва, че нашите палеолитни праотци създават първите му оттенъци от разтопени кости и въглени, превръщайки изгорените скелети в ритуални символи. 

За разлика от по-емоционалните червено или синьо, черното е тона по подразбиране, който даваме на думи и шрифтове в съвремието си. Това е сянка, която четем повече, отколкото усещаме.

Асоциирано предимно с меланхолия и скръб, ужас и злост, черното съдържа в себе си цял един неочакван парадокс от оптимизъм. Всяка първоначална история за генезиса на света е предшествана от тъмнината, която е основа за последващото зараждане. Може би поради това цветът е свързван с траура, несъзнателно натоварвайки смъртта с идеята за завръщане към небитие.

Историята на света, проследена от протоиндоевропейските предшественици, показва, че оптично цветът може да означава пълно абсорбиране на светлина, но на по-дълбоко артистично ниво, той е пряко свързан с идеята за блясък. Индоевропейският корен bhleg, от който произлиза съвременната английска дума black (черно), в древността е означавала светлина, блясък, лъскавина.

Където и да срещнем черно в изкуството, трябва да погледнем отвъд онова, което е тъжно, мрачно или зловещо, за да потънем от повърхността към тайнственото великолепие, което блести в него.

За египтяните подобни тънкости в проницателността са обичайни, както се вижда и в изобразяването на Анубис, богът, отговорен за пренасянето на душите в задгробния живот. Самият той е изобразяван като хибридно същество, съчетание между човек и чакал. Освен приемането на смъртната плът обаче, интензивният черен цвят се свързва и с най-богатия и най-плодородния за египтяните минерал. Следователно, черното лице на Анубис може да се разглежда в две посоки - към преходността на живота, но и към плодородието на душата.

В западното изкуство никой не пресъздава толкова великолепни сенчести форми, както Микеланджело де Караваджо. Непрестанната тъмнина, от която двете картини на библейската вечеря в Емаус ("Supper at emmaus") са издълбани, демонстрира силна аналогия към мистичните качества на черното.

И двете платна представят момента, в който възкръсналият Христос, бродил дълго без да бъде познат, се разкрива пред двама свои ученици, точно преди да изчезне драматично. 

Във въображението на Караваджо, колкото по-дълбоко е духовното осветление, толкова по-черно гори - проклятие на светлината, която може би е приел от своя италиански възрожденски предшественик и съименник Микеланджело Буонароти. Помислете, например, за стенописите на Сикстинската капела, чийто разбъркващ ефект не разчита толкова на сливането на черен пигмент с мокра мазилка, отколкото на снежната тъмнина на пространството, в което се намират стенописите.

Синхронизирано мъждукане с бавно угасване на свещи по време на служба, стенописите на Микеланджело (първият от които, инструктивно, изобразява "Отделянето на светлината от мрака"), създават жизненост, срещу която пулсира почти осезаема тъмнина.

Втора част на статията може да прочетете ТУК

Редактор: Милена Минчева

Източник: bbc.com

Снимки: artificialis.eu