Udo Dirkschneider – на живо на Midalidare Rock In The Wine Valley, 2017 - концертно ревю

Има музика, която прилича на виното – когато и да я отвориш, винаги вкусът е един и същ, може само по-добър да стане. С подобно усещане останах и от концерта на легендарния Udo Dirkschneider, бивш вокалист на  немската група Accept. На автора на това ревю му предстои да започне 45-тата си година, нека ви върне малко в миналото с машината на времето.

В началото/средата на 80-те години, Accept бяха много обичани и слушани в България, често бяха драскани по стените, носеха се ръчно рисувани тениски, от ръка на ръка се предаваха техните албуми. Част от легендата бяха и трагикомичните преводи от типа на „Убий руснака”, с които се надъхвахме ние, хлапетата. Лошото познание на английския език беше причина често да влизат в категорията „Антисъветски групи” и да красят различни забранителни или ограничителни списъци, издавани и разпространявани от контролните органи. Част от магията беше и специфичния вокал на Udo Dirkschneider, който беше неразривна част от шума на всеки купон. Беше агресивно, ново, забранено, шумно, привлекателно.

През 1987 Udo и Accept се разделиха, като всеки пое по  своя път.  Той започна самостоятелна кариера,  като взе със себе си и част от рецептата на звука на групата – дрезгавия глас, който се смяташе за  запазена марка.

На 11 юни, 2017, благодарение на фестивала Midalidare – Rock in the Wine Valley аз и още няколко хиляди зрители имахме възможност да видим едно перфектно изпълнение на машината Udo Dirkschneider.  Публиката беше доста разнородна, но имаше доста от хората със 7 и нещо в началото на  ЕГН-то – точната аудитория за музиката му.

Тече вече поредна песен и аз си мисля, че този човек е машина. За няколко секунди успява да ме вкара в спомените ми за средата на 80-те, интензивен и мачкащ звук, пълно себераздаване, въпреки напредналата възраст  - 65 /към 2017/. Пълен с енергия, без грам промяна или опит за шикалкавене, безкомпромисен хеви метъл, такъв, какъвто го обичахме през онези години.

В самото начало ви казах за музиката, която прилича на вино – Udo успя да ни остави с отворени очи и уши само за около час и нещо – прекрасно препускане през повече или по-малко известни песни, всичко от класическия му период с Accept. Прекрасен звук, добро владеене на публиката, леко осъвременени ангажименти, силно усещане за обединение – така времето минава бързо.

/специални благодарности на Владо Лишков за предоставянето на трак листинга от концерта/

Част от песните се подемаха и пееха от публиката, нищо, че имаше и доста по-млади хора, родени доста години след първия му самостоятелен албум – 1987. Усещане за скок в 80-те години на 20 век, когато никога не бяхме предполагали, че някога ще можем да го видим в концерт в България.  

/това не е първият му концерт в България, но е първи за автора на материала/

След няколко благодарности между песните, сцената се затъмни и  прозвуча “My Way”  в изпълнението на Frank Sinatra и ...всичко свърши.

„And now, the end is near;

And so I face the final curtain.”

/И сега, когато краят е близо и последната завеса е на път да падне.../

Неочакван край за концерта на Udo, когото видяхме пълен с енергия и живот, въпреки възрастта му. Някой коментираше, че това е част от прощалното му турне. Друг допълни „поредното му прощално”.

Каквото и да си кажем, тръпката ще остане. Udo e една от /все още/ живите легенди на хеви метъла, неочаквано активен и сякаш вечен, в своето камуфлажно яке, непоклатим на сцената, сякаш сме още в средата на 80-те.

След концерта, с чаша бяло вино, той застана в бекстейджа ,за да изгледа концерта на Dee Snider.  Коментираха, че никому не е отказал снимка и автограф, винаги учтиво усмихнат.

I really hope, the end is not near.../искрено се надявам да не е близо краят.../ си мисля аз.

Автор на материала: Ивайло Тончев

Снимки: Пламен Георгиев