Цветът, символизиращ едновременно смъртта и живота

Внимавайте със зеления цвят.

Може да се окаже пагубен.

“Неговата красота” - според Леонардо да Винчи – “изчезва в прозрачния въздух”. Променлива и бързопреходна, зеленината е много повече от един обикновен цвят, а премахнем ли я от историята на изкуството, мостът между живота и смъртта ще изчезне.

Зеленият цвят внушава ужас в страховития Пикасов портрет, изобразяващ неговия млад приятел, Карлос Касагемас, който се е застрелял, страдащ от любов, едва на 20 години. А в същото време разнообразните платна на Клод Моне бълват ликуващ хлорофилен пламък и жизнена устойчивост.

Да вникнеш в същността на зеления цвят не е просто да преминеш пътя от битие към небитие, а в задълбаване мистериозността и на двете страни. Той символизира едновременно разруха и прераждане, изграждайки мост между сегашния свят и отвъдния. Може би именно тази провокираща двусмисленост подтиква Леонардо да Винчи да окъпе най-известния и енигматичен субект от творчеството си - Мона Лиза - в тъмните нюанси на цвета. Оттогава конкретните тонове са утвърдени като сюблимни и са се втъкали дълбоко в западноевропейското културно подсъзнание.

Много преди Леонардо да достигне до същностната символика, на зеления цвят е отредено специално езотерично място сред различните древни култури. Египтяните са го използвали, за да оцветят в смел аквамаринов цвят лицето на Озирис – повелителят на живота и смъртта. Вярвало се е, че вечно младият бог е бил вдъхновител на живот както за себе си, така и за природния свят.

Дълбоката символика на зеления цвят изпълва очите ни с очакване в редица неизброими шедьоври от античността до наши дни. Такъв е случаят с известния портрет, нарисуван от Ян ван Ейк през 1434 г. Всичко относно фигурата, жеста и позата на зелено облечената жена на Джовани Арнолфини води модерното ни съзнание до мисълта, че е бременна. Историци на изкуството обаче са убедени в обратното. Учени твърдят, че големият блясък от зеленина, който провокира окото ни, изразява надеждата за евентуалното благословение за деца. Цветът тук е символ на вечния извор на живот. 

 Друга интерпретация на портрета само увеличава мистерията относно възможността на зеленото да води едновременно към живот и смърт. Съгласно една от теориите, цялостният женски образ в творбата на Ян ван Ейк е композиран от две последователни съпруги на Джовани Арнолфини, първата, от която е загинала по време на раждане. Тази гледна точка може да се подкрепи и от символа на смъртта, изразен върху картината в изгасващата свещ, позиционирана над жената. Ако има цвят, способен да пресъздаде подобна смесица от живот и смърт, то това е зеленият.

С подобни тъмни нюанси е нарисувана и водата, контрастираща с бреговете на река Стоун в известния пейзаж “Каруца за сено“. В картината Джон Констабъл изобразява границата между реалния видим свят и този, който преследва въображението му от детство. Вглеждайки се отблизо в лятна зеленина, точно пред притичващото куче се виждат едва доловими образи на конник и барел, които художникът веднъж е възнамерявал да включи.

В по-близки във времето произведения на изкуството зеленото продължава да бъде енигматичен нюанс, разкриващ точно толкова, колкото и крие в себе си. През 1889 г символистът Пол Гоген завършва творба, която също провокира със своята заплетеност от противоположни смисли на зеления цвят. Върху каменната статуя на мъртвия Христос ярък слой мъх се е впримчил като втора кожа. А лицето на бретонската жена в сянката на скулптурата е обагрена в мъртвешко зелено. Намирайки се между живота и смъртта, тя сякаш бавно се превръща в статуя.

„Синът на човека“ на белгийския сюрреалист, Рене Магрит, противоречи във всякакви аспекти на логиката за портрет, не позволявайки основните черти на субекта в картината да бъдат видени. Точно пред лицето е изобразена яркозелена ябълка. Магрит твърди, че „всяко нещо, което виждаме, крие друго, а човек винаги се стреми да надзърне отвъд видимото му“. По тази логика скрива лицето на анти автопортрета си, като по този начин зад ябълката остават потулени едновременно реалното, физическо лице, но и цялата редица от скрити мисли, истории и идеи на човека.

Цикличността в природата се оказва основен подтик към дълбоката символика и противоречия на зеления цвят. Но как ще го интерпретираме в произведенията на изкуството, зависи изцяло от собственото ни светоусещане.

Редактор: Милена Минчева

Източник: bbc.com

Снимки: bbc.com; mag501.com; flickr.com