Трогателна история на жена, която разказва за изнасилването си

"Името му е Бил.

Седнах днес на компютъра в необикновено тихия ми дом. Направих си кафе и за момент се насладих на тишината, която имаше наоколо, тъй като съпругът ми и детето бяха навън заедно. Готвех се да довърша есето, над което работех.

Не става дума за есе, което бих могла да напиша, докато всичко у дома ме разсейва. То е такова, за което ми е нужно уединение и тишина. То изисква да съм съсредоточена и силна, защото писането за изнасилване никак не е лесно, особено когато говоря за моето изнасилване.

Това не е първият път, в който пиша за изнасилването си и съм сигурна, че няма да е последният. Но имаше нещо различно в този ден. В това есе. За първи път спрях да пренебрегвам името му, а го написах — Бил. Ето, написано черно на бяло.

Препрочетох параграфа с написаното име. Този път не го наричах просто "мъжът, който ме изнасили". Този път нямаше съмнение кой е бил този мъж.

Името му е Бил.

Бил ме изнасили преди 13 години в една стая на общежитието.

Вглеждайки се в името му на страницата, изпитах няколко чувства - гняв, тъга, но същевременно и сигурност. Почувствах се силна. Могъща. Отворих Фейсбук профила си и написах следния статус:

"Пиша есе за изнасилването ми през първата година в колежа. За първи път събирам смелост да изпиша името му. Въпреки че е само първото му име, в него има много сила.
Името му е Бил."

Натиснах "публикувай". Очаквах веднага да завалят сърчица и емотикони, изразяващи любов. Но това, което се случи наистина не го очаквах.

Коментарите започнаха да валят. Първият беше "За да не се чувстваш сама в момента: Хулио. Бях 20-годишна."

И след това продължаваха:

"Първата година в колежа. Името му е Джеймс."

"Шон. Бях на 16 и след това излизах с него в продължение на 3 години."

"Джоуи. Преди 2 седмици."

"Том. Никога не съм казвала на никого за това."

"Сюзън. Беше първата ми приятелка. Бях на 18."

Един след друг приятелите ми споделяха имената на онези, които са ги изнасилили. Някои от тях никога не бяха разказвали за това. Хората посочваха техни приятели, бивши гаджета, родители, гледачки. Други ми изпращаха лични съобщения. Трети ми показваха загрижеността си и споделяха, че все още не са готови да споделят името на човека, който ги е изнасилил.

В крайна сметка общо 40 от приятелите ми във Фейсбук написаха името на изнасилвача си под името на човека, който изнасили мен. Никога не съм си представяла това. Нямах идея колко интензивно ще е въздействието от статуса ми. Затворих компютъра и заплаках. Заплаках от мъка, от облекчение, от любов, от гняв. Заплаках, защото не бях единствена - разбира се, че не бях. Заплаках за всички прекрасни хора, които са преминали през това, през което бях преминала и аз, които носят болката, която и аз нося, които винаги ще носят травмата.

Но най-важното бе, че се свързах с хора по начин, по който наистина не бях очаквала. Моят профил стана мястото, на което хората да се свързват, да споделят истината си, да осъждат. Стана мястото, на което да отвърнем със светлина на местата, на които ни бе казано да не поглеждаме никога. Стана място, което ни дари с малко облекчение и много любов.

Думите имат огромна сила.

Името му е Бил. Името му е Тим. Името му е Марк."