Самолетна катастрофа, канибализъм и душевен катарзис - интервю с Роберто Канеса

Спомняте ли си популярния сериал Изгубени относно самолетна катастрофа на самотен остров? Само че историята, разказана в тази статия, е реална и болезнено истинска, а не измислен сюжет на някои сценарист. Обаче вместо остров насред океана, изгубената група се оказва на билото на Андите, изправени пред дилемата дали да изтърпят бавна и агонизираща смърт или да изядат замръзналите тела на своите загинали приятели.

Пред този труден избор се изправя уругвайският отбор по ръгби и част от техните приятели и семейства, когато самолетът им се разбива в чилийските планини на 13 октомври 1972 г. Единият от оцелелите от ужасяващия инцидент, Роберто Канеса, тогава 19-годишен студент по медицина, успява да преодолее случилото се и да се превърне в един от най-разпознаваеми детски кардиолози в родината си Уругвай. В новата си книга Аз трябваше да оцелея: Как самолетната катастрофа в Андите ме вдъхнови да спасявам животи той разказва какви уроци е научил през 10-те седмици, прекарани в студ, глад и мъки на билото на чилийските планини.

Издадени са няколко други книги и дори филм за преживяванията на 16-те човека, които успяват да оцелеят след самолетната катастрофа. Какво Ви подтикна да напишете Вашата книга?

Аз насърчавах всички да напишат своя собствена книга, защото съществуват 16 различни истории за преодоляването на трагичния инцидент. Лично аз вярвам, че това, което ни се случи, е някаква лоша шега на съдбата, решила да захвърли на планината група млади ръгбисти. А ние, вярващите в Бог студенти, бяхме идеалните лабораторни мишки за експеримент относно човешкото поведение. Кой оцеля? Не бяха най-умните или най-интелигентните от нас. Оцеляха онези, които най-силно чувстваха радостта от живота. Това им даде стимул да се борят.

Каква е причината точно Вие да оцелеете?

Бях късметлия и винаги изпълнявах задачите си постепенно, стъпка по стъпка. Не гледах към планината. Винаги имаше работа за вършене и аз съм много активен човек. Също така, нямах сериозни наранявания.

За да оцелеете, сте използвали много оригинални методи и способи, като топене на сняг за вода чрез алуминиева плоскост, извадена от гърба на една от седалките на самолета. Разкажете ни за други неща, които сте правили.

Имахме нужда от одеяла, затова използвахме плата от седалките, съдържащ вълнена материя. Поставихме куфарите в задната част, за да изолираме вътрешната част на самолета от суровите климатични условия. Използвахме долната част на седалките, за да си направим обувки и хамаци за хората със счупени крака.

Вие също така практикувахте канибализъм. Обяснете ни какво почувствахте тогава и защо го нарекохте "благородна смърт".

Канибализмът е, когато убиеш някого. Това, което ние направихме, се нарича антропофагия. Водих подобни дискусии в продължение на 40 години. Вече не ме интересува точната терминология. Наложи ни се да консумираме мъртвите тела на останалите пътници и това е всичко. Плътта съдържа протеини и мазнини като телешкото месо, от които ние силно имахме нужда. Аз вече бях свикнал да извършвам медицински процедури, затова за мен беше по-лесно да направя първия разрез. Изборът да предприемеш тези действия е само първата стъпка. Съвсем друго е да го извършиш. Беше изключително трудно. Устните ти не искат да се разтворят, защото се чувстваш толкова нещастен и тъжен заради това, което трябва да направиш.

Основният ми проблем беше навлизането в личното пространство на моите приятели: наранявайки тяхното достойнство чрез консумиране на плътта им. Но след това се замислих, че ако аз бях умрял по време на катастрофата, щях да искам тялото ми да се използва за оцеляването на останалите. Моето усещане е, че станах част от приятелите си не само чисто физически, но и духовно, защото волята им за живот се пренесе в нас чрез тяхната плът. Заклехме се, че ако още някой умре, ще сме щастливи, ако нашите тела бъдат използвани за нуждите на останалите.

Хората често казват - "Вие оцеляхте, защото ядохте хора." За мен това не беше най-мъчителната част. Мисля, че оцеляхме, защото бяхме отбор и успяхме да напуснем планината. Нощта след лавината, когато можехме да чуем снега да се движи и бяхме ужасени от мисълта да бъдем погребвани живи под снежната маса, беше по-тежка от агонията да консумираме човешка плът.

Вие продължавате да поддържате контакт с другите оцелели. Разкажете ни какви чувства имате един към друг и какво представляват събиранията Ви.

Когато се върнахме в родината си Уругвай, едно от първите неща, които исках да направя, е да посетя родителите на тези от нас, които не успяха да се завърнат. Почувствах, че е мой дълг да им разкажа какво всъщност се случи.

За оцелелите в самолетната катастрофа има събиране всяка година на 22 декември. На тази дата е и годишнината от спасителната акция. Също така, всяка година в Чили се организира ръгби мач в чест на този, който беше отменен заради трагедията.

Кой е най-важният урок, който научихте, докато бяхте захвърлени на билото на планината?

Щастливец е този, който има подслон, вода и храна. Не чакайте самолетът ви да се разбие, за да разберете какви късметлии сте. Бъдете благодарни за живота, който ви е даден. Може да почакате спасителния хеликоптер, но не чакайте прекалено дълго.

По статията работи: Нора Маркова
Източник: news.nationalgeographic.com