Притча за великана и джуджето или още нещо за желанието ни да погледнем в неизвестното

Живели някога заедно великан и джудже, които били неразделни приятели. Великанът бил висок, силен, а джуджето - мъничко и слабо. Веднъж тръгнали заедно на път. Целта им била една красива градина, която всички хвалели, но много малко хора били виждали. Пътували, пътят бил дълъг. И двамата много искали да се насладят на неземните красоти и ценните растения. Стигнали до градината, която била оградена с много висока ограда. Дори великанът не успял да стигне до ръба и. Джуджето му предложило:
- Искаш ли да опитаме така? Аз да се кача на раменете ти, да надникна и да ти разкажа какво виждам.
И това наистина се случило, джуджето стигнало до ръба на оградата, можало да огледа всичко и да разкаже за всички красоти вътре. Стоял великанът и крепял своя приятел, а той не млъкнал с часове и описвал всичко, което виждал.
Върнали се у дома, навсякъде разказвали за чудото, на което били станали свидетели. Споделили историята си и с мъдреца. Но един въпрос не им давал мира, затова решили да го попитат.
- Мъдри човече, не е ли странно, че той е толкова висок и силен, а не успя да види нищо без мен, неговият малък и слаб приятел?
Мъдрецът се засмял.
- Не се учудвайте, приятели. Така е и в живота. Нашето днес е стъпило на хиляди дни като вчера. Само така то ще може да се издигне достатъчно високо, за да надзърне в нашето утре. Ако нямаме на какво да стъпим, ние никога няма да можем да се издигнем достатъчно високо, за да погледнем отвъд ръба и да видим какво ни очаква.

Всеки човек разбира тази притча по различен начин. Но всички ни обединява желанието да погледнем отвъд ръба и да видим какво ни чака утре. Нужно ни е просто да се издигнем достатъчно високо и да надскочим ръста си, колкото и да е голям той. Това е най-трудното, с което ще се борим през целия си живот.