"Откакто имам дете с увреждане, се научих да искам помощ, без да се срамувам"

За никого не е тайна, че животът на родителите на дете с увреждане е тежък и често изглежда непосилен. Трудностите ги каляват и неусетно ги принуждават да се огледат наоколо и да потърсят помощ, за да бъдат полезни за болния член на семейството.

Ще ви запознаем с историята на една майка, която успява да пребори срама си в името на болния си син. Защото майката е готова на всичко…

„Няколко седмици преди термин, отидох на рутинен преглед с ултразвук в местната болница. Същия следобед се роди синът ни, след което беше отведен в интензивното отделение за новородени бебета.

Шокът дойде с новината, че той е болен, тежи едва 1 кг и 300 г и вероятно ще има трайни увреждания. Животът ми сякаш се срина. Спуснах се по спирала надолу, към неизвестното. Бяхме около 30-годишни, вече имахме едно малко дете и едва намирахме баланс между личния живот и работата си, която беше на пълен работен ден. Изведнъж ежедневието ни се промени коренно. Сутрин бързахме да оставим 2-годишното си момиче в яслата и отивахме в болницата при сина ни. За пореден ден трябваше да вземаме светкавични решения, свързани с лечението му.

Много от нашите близки ни казваха: „Кажете как да ви помогнем?“ Имах нужда от тяхната помощ, но не знаех какво точно да им кажа. Чувствах се неловко, когато трябваше да бъда директна. Мислех си, че няма смисъл да ни правят дребни услуги, като се има предвид през какво голямо изпитание минаваме.

И така, вместо да поема протегнатата ръка, аз се отдръпнах и опитвах да се справя с всичко сама. Защо беше толкова трудно да се възползвам от чуждата помощ? Винаги съм обичала да помагам на хората. Сега, 10 години по-късно, съжалявам, че съм отказвала на приятелите да улеснят по някакъв начин живота на семейството ни.

Страхът да не се превърнем в товар за близките

Социалният психолог Хайди Грант отбелязва: „Почти всеки човек изпитва неудобство, когато трябва да помоли за помощ. Тревожим се, че може да ни откажат, което би ни смутило. Ако пък се съгласят, се чувстваме виновни. Притесняваме се, че ще си изградят лошо мнение за нас или че ще ги натоварим допълнително.

Задайте си въпроса дали смятате човека, който има нужда от вашата помощ за по-малко способен или пък за бреме. Разбира се, че не. Всъщност, да оказваме помощ на някого е едно от най-удовлетворяващите преживявания.“

Думите й отекнаха в съзнанието ми. Възпитавана съм да бъда независима и самостоятелна и да помагам на нуждаещите се. Това винаги ми е носело удоволствие. Исках да се науча и да получавам помощ, без да се чувствам неловко.

Макар че не бях молила никого директно, съседите и приятелите ни знаеха през какво преминаваме и сами идваха. Директорът на яслата, която посещаваше дъщеря ни, я взе в дома си в деня на раждането. Често заварвахме на прага си чиния с топла храна, оставена от членовете на читателския клуб, в който членувах.

Беше ми странно, че разчитам на хора, които не са ми толкова близки по принцип. Заблуждавах се, че е много по-лесно да потърся помощ от роднините. Оказа се точно обратното. Освен това те живееха на поне час разстояние от вкъщи, имаха различни работни графици и също се грижеха за малки деца. Изследване от 2021 г. сочи, че е напълно нормално и много често срещано човек да разчита само на близките си приятели, когато е в беда.

Слушах веднъж Ванеса Бонс, доцент по организационно поведение в университета „Cornell“, която каза: „Подценяваме подкрепата, която можем да получим от хора извън непосредственото ни обкръжение. Попаднем ли в тежка ситуация, несъзнателно стесняваме кръга на познатите, които бихме помолили за помощ. Ако разширим малко този кръг, ще дадем глътка въздух и на онези, които са до нас ежедневно. Освен това ще се сближим с хора, които биха били до нас и занапред.

Човек, който разпределя задачите и комуникира с останалите

Ястията, които получавахме и подкрепата във всички нейни аспекти ме накараха да се чувствам обичана и със сигурност не сама. Така по-лесно успявах да се фокусирам върху най-важните неща и да поддържам връзка с лекарите на сина ни.

Престоят в болницата се оказа по-дълъг от очакваното. Прекарахме там почти цялото лято. В един момент усетих, че вече нямам сили да информирам приятели и познати за всяка новина, свързана с лечението му. Това ме изтощаваше. Помолих близък роднина да играе ролята на човека връзка. Той щеше да предава всяка новина на останалите. Не можех да повярвам колко ме облекчи това мое решение.

Според Ванеса Бонс този човек отнема част както от нашето бреме, така и от бремето на хората, които се интересуват от живота ни, но не се осмеляват да навлязат в личното ни пространство. Например, той би могъл да изготви списък с желаещи да помогнат и да се свърже с тях, когато се нуждаем от помощ.

В критична ситуация обикновено е трудно да преценим адекватно с какво могат да ни помогнат другите. По-лесно е отговорникът да комуникира с тях. Знаейки, че мога да разчитам на различни хора за различни неща, вместо да ангажирам само няколко души, ми донесе успокоение и ме освободи от неприятното чувство на зависимост и вина.

Помощ от общността

Ние се нуждаем от чуждата помощ от доста дълго време. Ако още в началото знаехме кой е готов да ни подкрепи и кой има достатъчно време да го направи, щеше да е толкова по-лесно. Особено след като много от предложенията секнаха след изписването на сина ни от болницата. Защо хората не пожелаха да ни помогнат, когато обясних, че дните ни преминават в постоянни срещи с лекари и терапевти?

Според психолога Грант „човек би искал другите да можеха да прочетат мислите му, да разгадаят нуждите му и да проявят самоинициатива. Но, за да помогнат, те трябва първо да разберат какво се очаква от тях. За целта трябва да ги попитаме.“

Станахме родители на три деца за 10 години. Научихме се как да искаме помощ. Когато изляза на разходка със сина ми, който е в инвалидна количка, не се колебая да помоля някого да ми отвори врата например. И повечето хора са щастливи, че могат да се отзоват.

Ако ме очаква натоварена седмица, намирам приятел, който би ме изслушал или би ми правил компания по време на разходка, за да си проясня съзнанието. Вече не се срамувам да говоря за трудностите си и да въвлека и други хора в своето ежедневие. Част от тях не са ми толкова близки. Разширих кръга си от познати, на които мога да разчитам."

Как да помолите за помощ?

1. Не се страхувайте да потърсите помощ, ако имате нужда. Повечето хора с удоволствие биха улеснили живота ви, стига да имат време и средства.

2. Бъдете директни и ясни в това, което очаквате от другите. Колкото по-прями сте, толкова по-лесно ще е и за двете страни.

3. Не се притеснявайте да приемете помощ от хора, които не са в най-близкото ви обкръжение. Често те се оказват по-добрият избор.

4. Ако сте в труден период, изберете отговорник, който да поднася важната информация на останалите. Така ще облекчите не само себе си, но и онези, които се тревожат за вас.

5. Направете списък с хората, които са били винаги до вас, за да знаете за в бъдеще на кого можете да разчитате.