Красивите и дълбоки любовни писма за несподелена любов на великата Шарлот Бронте

Четири години след като английската писателка и поетеса Шарлот Бронте (21.04.1816-31.03.1855) отхвърля предложението за брак от един ухажор, тя се оказва въвлечена в една история за силна, но несподелена любов.

През 1842 година Шарлот и сестра й Емили се местят в Брюксел, за да преподават респективно английски ези и музика. Смъртта на леля им през октомври е причината, поради която на тях им се налага да напуснат пансиона, в който живеят и да се приберат у дома, където да се справят с настъпилата семейна криза.

След няколко месеца 28-годишната Шарлот пътува сама до Брюксел и тогава се влюбва изключително дълбоко в Константин Хегер — основателят на училището и нейният личен преподавател по френски език. Тя се прибира у дома година по-късно, но оставя сляпо влюбена в Хегер — семеен мъж с деца — и започва да му пише писма, изпълнени с необикновена емоционална наситеност, при това доста често — 2-3 пъти седмично.

Хегер, който много рядко отговаря на писмата на Шарлот, в крайна сметка оставя съпругата си да се справи с възникналата ситуация. Мадам Хегер пише на Бронте писмо с условието да пише на Хегер най-много веднъж на 6 месеца и не повече. Хегер изхвърля писмата на Шарлот, но благоразумната му съпруга ги изважда от боклука и ги запазва.

През 1894 — 4 десетилетия след смъртта на Бронте, дъщерята на Хегер показва писмата на друга ученичка на баща си — Фредерика Макдоналд. Първоначално Макдоналд съветва младото момиче да не показва писмата публично, опасявайки се, че обществеността не би разбрала чувствата на вече известната писателка към учителя си, тъй като тези чувства не са "обикновена неадекватна обич", а "поглъщаща, опожаряваща и отнемаща самоуважението и самоконтрола".

Въпреки това, писмата променят мнението на Макдоналд за Бронте, комбинирайки предишния й имидж на викторианска богиня на женствеността и романтичната непредпазливост на писателката. Собствените деца на Хегер даряват четирите останали писма от Британската библиотека през 1913 година — 7 десетилетия след написването им.

Те са публикувани в "The Times" на 29 юли същата година, а по-късно са включени към библиотекарската "Любовни писма: 2000 години романс", в която са включени и писмата на Оскар Уайлд, Чалрс Дикенс и Хенри VIII.

В писмата до Хегер от 1845 година 29-годишната тогава Бронте изказва дълбокото си разочарование от това, че не намира писма от него и му пише:

"Запитах се: Какво бих казала на някой друг в същото положение?
- Ще трябва да се примирите с факта и преди всичко да не се стресирате за нещастието, че не сте заслужили любовта му.

Направих всичко възможно да не плача и да не се оплаквам, но когато човек не се оплаква, способностите му се вдигат на бунт — и той плаща за пасивното си спокойствие с почти непоносима вътрешна борба. Ден и нощ аз не намирам нито спокойствие, нито мир. Ако заспя, имам мъчителни сънища, в които вие сте винаги мрачен, винаги суров и бурен към мен. Простете ми, мосю, че отново се осмелих и направих първата крачка да ви пиша. Но как да поема живота си, без да направя усилие да облекча страданието си?"

Въпреки ясното съзнание, че Хегер вероятно ще "изгуби търпение" с нея заради написването на това писмо, Бронте е погълната изцяло от манията и му пише:

"Не се опитвам да се оправдая, предавам се на всички видове упреци. Всичко, което знам, е че аз не мога и няма да се откажа от приятелството на моя учител. Предпочитам да премина през най-силната болка, която разкъсва сърцето ми от изгарящите съжаления. Ако учителят ми прекрати приятелството ни изцяло, аз ще остана без абсолютно никаква надежда. Ако ми даде малко от приятелството си, много малко, аз ще съм изпълнена със смисъл, ще съм щастлива и ще съм мотивирана да живея и работя."

Можем да сметнем изразяването на чувствата й към някого с такава уязвимост, дори пред лицето на ясното и непосредствено отхвърляне, за една от най-великите дела на смелост.

"Мосю, бедните не се нуждаят от много, за да живеят. Те желаят само трохите хляб, които падат от масата на богатите, но ако тези трохи им бъдат отказани, те умират от глад. И аз не искам много от хората, които обичам. Не знам какво да правя с цялостното и пълното им приятелство, не съм свикнала с него. Но ако покажете малко интерес към мен, както в отминалите дни, когато бях ученичка в Брюксел, ще се придържам към този интерес, както се придържам към живота."

В съответствие с нашата патологична алергия към несигурността — същата тази странна психология, която кара болните да очакват да получат лоша диагноза, пред никаква — тя пише:

"Може би ще ми кажете: Повече не изпитвам интерес към вас, мис Бронте. Аз ви забравих.

Е, мосю, кажете ми го откровено — ще бъде шок за мен, но това няма значение, защото въпреки това ще бъде по-малко ужасно от несигурността."

През следващата година сестрите Бронте публикуват колекцията си от поеми, които ги издигат и ги превръщат в икони на литературата. Шарлот започва да пише "Джейн Еър" — един от най-великите романи на всички времена, в който се разказва за искрената любов на млада жена към един мъж, който трябва да се ожени за друга. В романа, за разлика от нейния живот, след като героинята споделя любовта си с отворено сърце, героят отхвърля любовната си ангажираност към другата жена и предлага брак на Джейн.