Кой би съчувствал на майка, чийто импулс е да избяга от детето си

За да бъда честна, тогава нямах думите, с които да изразя какво наистина се случва с мен. Знаех за следродилната депресия, както и че не се говори достатъчно за нея.

Кой би съчувствал на майка, която не може да диша при мисълта да остане сама с детето си? Майка, чийто импулс е да избяга от него, защото смята, че то ще се задуши, а не към него, тъй като мисълта, че не може да го спаси, е твърде обсебваща? В крайна сметка си мислех, че всички тревоги и страхове ще избледнеят. Да, така и стана. Но отне време. Много време.

В началото имах основание да вярвам, че изпитвам притеснение - все пак ставах майка за първи път. Аз съм нервен човек и смятах, че хормоните след бременността засилиха склонността ми да се тревожа. Фин беше това, което някои наричат "бебе на дъгата", родено една година след спонтанен аборт. Часове след като се роди, медицинската сестра го донесе в моята стая, даде ми го в леглото и след това, просто си тръгна. Тишината беше задушаваща. Докато съпругът ми Том спеше на стола до мен, аз постоянно проверявах дали бебето диша.

Вкъщи се притеснявах къде да сложа люлката му. Казвах си: “Ами ако е твърде близо до библиотеката или шкафа, някоя книга или друг тежък предмет може да паднат върху него”. И все пак тревогите ми изглеждаха обикновени на пръв поглед, но неочаквано нещата се влошиха.

Една вечер просто си внуших, че бебето ще се задуши в съня си. Застанах над него, а съпругът ми ме увери, че всичко е наред, но в ума ми се въртяха образи на задушено бебе. Направих това, което книгите казват никога да не се прави: събудих спящо дете и му смених дрехата. Той плачеше с часове, неутешим, а викът му вибрираше през тялото ми през останалата нощ.

Бях обсебена и от идеята, че той се задушава с кърмата ми. Там, където другите виждаха сладките, тромави движения на устата на бебе, аз виждах причина за тревога - имаше ли дихателни проблеми?

Един следобед, след студена разходка, се прибрахме у дома и аз бях убедена, че Фин не диша правилно. Той беше летаргичен и според мен, не реагираше. (Ако някой друг беше присъствал, щеше да каже, че е сънлив и отчаяно има нужда да поспи). Ръцете ми изтръпнаха, гърдите ми се стегнаха. Получих паник атака. Обадих се на съпруга ми. Той излезе набързо от среща и след 20 минути беше у дома.

От този момент се ужасявах от мисълта да остана сама с бебето. Докато Том беше на работа, сякаш времето спираше, апартаментът ставаше мрачен, а всяко движение на Фин беше агония за мен. Ами ако нещо му се случи и не мога да го спася?

След дълги и мъчителни борби измислих план, за да не оставам сама с бебока. В определени дни майка ми пътуваше с влак от Ню Джърси, пристигайки малко преди Том да замине за работа, оставаше с мен и бебето, докато съпругът ми не си дойдеше. Други дни пък ходихме на някакви сбирки с родители и деца - навсякъде около мен имаше много хора и се чувствах една идея по-добре.

Една вечер лежах, изтощена от безсъние. Изведнъж почувствах гняв, усещах се хваната в капана на тази нова реалност. Бях лишена от сън, удавена в огромната си нова отговорност, парализирана от страха да загубя друго дете и напълно заличена от новата ми роля на майка. Бях на дъното във всяко едно отношение, чувствах се прекалено уморена и твърде много се страхувах.

След всички ирационални притеснения за Фин, собственото ми благополучие се нуждаеше от отчаяно внимание. Присъединих се към група за подкрепа и се срещнах с други жени, които се бориха със следродилната депресия.

Някои откровено споделяха за безнадеждността или липсата на желание да се обвържат с бебетата си. Други говореха за упорито безпокойство и ужас, които не спират да изпитват през целия ден. Трети споделяха страховете си от това да оставят бебетата си на грижите на друг... Чувствах се по-малко сама, разпознавайки се в техните истории и накрая свободна да разкажа за моите.

Терапевтът, който посещавам, ми каза, че навигирането в сеизмичните промени на майчинството трябва да започне с лекуване на основната ми травма от спонтанен аборт. Започнах да приемам лекарства, считани за безопасни за употреба, докато кърмя. И накрая си позволих да бъда честна с тесен кръг от хора, защото мълчанието поражда само срам.

Аз извървях своите собствени бебешки стъпки - да се науча да бъда сама с Фин за 10 минути. След това и за 20 часа. Да се науча да вярвам в себе си като майка. Това беше напредък, последван от много неуспехи.

Сега, когато споделям историята си, Фин вече е на 5 годинки. Продължавам да работя със своя терапевт и прилагам когнитивно-поведенческата терапия, която ми даде конкретни инструменти, които ми помагат да се мобилизирам, преди ситуацията да се влоши.

*Джоан е името на майката от тази статия, която споделя своята история пред elle.com.