Как пандемията ми помогна да осъзная, че съм зависима от алкохола – историята на една майка

„Аз съм майка. Съпруга. Бизнес дама. И от 166 дни не съм пила алкохол.
Вече съм човек, който няма нужда от него, за да преживее поредния натоварен ден. Имам себе си и това ми стига.“

Така започва изповедта на Маги Нийл Дохърти, която определя себе си като „дете на дивото“. Преди да изрече обаче тези думи, тя извървява дълъг и трънлив път, за който ни разказва по-долу.

„Още помня как бях прегърнала едно дърво зад къщата на мои приятели, където бях на парти. Едва се държах на краката си. Помня, че ме търсеха. После Сара, приятелката ми, ме закара у дома, въпреки моите протести и настояване да остана там, сред дърветата, през нощта. Помня, че не исках да им създавам неприятности.

Докато пътувахме, не спирах да се извинявам за това, че съм й провалила партито. Повърнах в мига, в който ме изкара от колата си. Всичко останало ми се губи.

На сутринта се събудих със същите дрехи, до съпруга ми. Имах ужасен вкус в устата си, главата ме болеше, а тялото ми трепереше. Опитвах да си спомня как се случи така, че забавлението премина в тежък, безпаметен за мен запой.

На 39 години аз трябваше да призная пред себе си, че имам проблем с алкохола.

Thanks for all the birthday wishes today. What a way to celebrate 40 with a XC ski and a surprise cupcake with @AmyKellogg406 pic.twitter.com/9EHMLgohpn

— Maggie Neal Doherty (@MNealDoherty) February 16, 2022

Когато алкохолът е част от живота на семейството

И, макар да не пия от октомври 2021 г., истината е, че алкохолът винаги е бил част от живота ми. Родителите ми пиеха много бира. Помня всички марки. Баща ми беше пътен строител в северен Мичиган, което означаваше, че зимата беше без работа и прекарваше вечерите в местния бар. Баба ми и дядо ми също организираха коктейлни партита.

Докато бях ученичка в гимназията, си изкарвах джобните, работейки в ресторанти и бирарии – все места, пропити с дъх на алкохол. В един момент забелязах, че персоналът е поощряван да си пийва, за да може да издържи на натоварените си смени. Преместих се в Монтана и през 2014 г. аз и съпругът ми отворихме първата в града бирария за крафт бира.

Дълбоко вярвах, че няма нищо страшно в това, че пия, защото мога да се контролирам. Пък и, в крайна сметка, съм собственик на бирария. Не можех да си позволя да не пия.

„Почти нямаше ден, в който да не изпия поне едно питие“

Десетилетия бяха минали от последното ми тежко напиване, преди отново да се случи на партито на моята приятелка. Това обаче не означава, че не съм изпивала големи количества уиски например, когато изляза с компания. Всъщност почти нямаше ден, в който да не изпия поне едно питие. Когато успявах да се огранича до една бира дневно, се чувствах като победител. За мен това беше истинско постижение. А постижението предполага полагане на сериозни усилия.

Напрежението по време на пандемията

Пренебрегвах вътрешния си глас, който постоянно ми нашепваше, че прекалявам с алкохола. Бях научена, че той помага на възрастните да се отпуснат и да се забавляват. Освен това се грижех за двете ни деца по време на пандемията. Определено си бях заслужила тези питиета! Или поне така мислех.

Локдаунът задълбочи проблема. Започнах да пия повече от преди. Статистиката сочи, че броят на гражданите в САЩ, които злоупотребяват с алкохола, се е увеличил с 21% по време на пандемията. Не съм никак изненадана. Случвало ми се е след изнервяща сутрин с децата вкъщи да изпия една бира за обяд. Тръшкането, истерията и писъците им ме напрягаха толкова много, че определено имах нужда от нещо, с което да разпусна. Когато излизахме семейно, за да поиграят малчуганите, винаги имаше питиета за родителите.

>>> На границата с алкохолизма – ново явление по време на пандемия

В петъчните вечери моят съпруг ми приготвяше мартини, което често беше последвано от второ, а понякога и от бърбън. Сутрините бяха тежки, главоболието – нетърпимо. Но не промених нищо.

Защото така бях свикнала. Така бях живяла винаги.

Как осъзнаването предизвиква омраза към самия себе си

Когато започнах да осъзнавам, че имам проблем, изпитах омраза към себе си. Не алкохолът, а аз бях проблемът. Жените често се чувстват така. В своята книга „Quit Like a Woman“ Холи Уитакър пише: „От нас, жените, се очаква да понасяме добре алкохола. Ако обаче не можем или ако усетим, че нещата излизат извън контрол, то не той е виновен, а ние. Ние сме повредени или със слаба воля. Пълен провал.“

В деня след злополучното парти в дома на Сара, аз и семейството ми решихме да се поразходим наблизо. Чувствах се зле. Сякаш последните капчици изпит алкохол се изпаряваха през порите на кожата ми. Това беше преломният момент, когато си казах, че имам нужда от помощ.

Клубът на анонимните алкохолици

Направих нещо, което никога не съм предполагала, че ще направя: записах се в местния клуб на анонимните алкохолици. Спомних си, че мой познат беше споменавал за него. Изпратих му имейл, в който му описах какво се случва с мен. Отговори ми почти веднага, като призна, че самият той членува там, въпреки че повече от 20 години е въздържател. Срещнахме се, пихме кафе и два дни по-късно заедно отидохме на сбирката.

Ако приятелят ми не беше там с мен, щях да се обърна и да си тръгна. Срамувах се, бях се провалила. Коремът ми беше свит на топка от нерви. Заслушах се в личните истории на другите и почувствах облекчение. Макар че бях скептично настроена към идеята и подхода на общността, не мога да скрия, че бях удивена от отношението на членовете един към друг – нямаше упреци. Само разбиране и кураж.

Шокът от истината

Терапевтът, с когото работех от дълго време, ме насочи към специалист по зависимости. Бях в шок. Наистина ли бях стигнала дотук? Бях ли станала зависима от алкохола? През всичките ни години на съвместна работа този въпрос висеше във въздуха. Не исках да се изправя срещу себе си. Етикетът „зависима“ ме накара да настръхна. Все още си вярвах, че, след като си пия чисто кафето сутрин, значи се справям някак. Алкохолът обаче има необяснима сила, изкривява реалността. Заблуждавах се. Трябваше да получа отговори, за да не потъна и да повлека семейството след себе си.

Предложиха ми групова терапия, която посещавах две вечери в седмицата. Няколко месеца участвах и в онлайн програмата за хора със зависимост към алкохола, която провеждаше Холи Уитакър. С времето разбрах, че лично за мен най-ефективни са срещите на живо.

Разчистването

Заедно с моята половинка събрахме всички бутилки алкохол и ги изхвърлихме. Моята слабост го напрягаше, но страдаше тихо и мълчаливо. Той също реши да спре да пие. Като ултрамаратонец често си правеше почивки и не мисля, че имаше проблем. Вероятно от солидарност реши да ми каже, че понякога му е трудно да спре след първата бира и затова иска да опита.

Неуспешните опити за въздържание

До какво ли не прибягнах, за да се справя сама. Колекционирах кристали и камъни, молех се, медитирах. Сред природата винаги съм се чувствала спокойна, затова реших да прекарвам повече време навън. В моментите на усамотение, там сред дърветата, си зададох въпроса как допуснах да стигна дотук. Трезвеното ми Аз ме плашеше. Коя бях аз, без чаша с алкохол в ръката? Докато седях на един камък и усещах студеният вятър върху лицето си, започнах да възстановявам предишния си образ.

Алкохолът се беше превърнал в мой верен спътник. Навсякъде и по всяко време, с повод и без повод. Хедър Хансман цитира проучване, публикувано в научното списание „American Journal of Public Health“, според което гражданите на градовете със силно развит ски туризъм консумират най-много алкохол. Дълго време ските и консумацията на алкохол вървяха ръка за ръка.

Признанието пред приятелите и родителите

Казах за алкохолната си зависимост на приятелите, родителите и брат ми. Децата ми са на 6 и 2 години, затова им съобщихме новината по лесноразбираем за тях начин. Майка ми и баща ми са разведени, но казаха, че се гордеят с мен. Никой обаче не искаше да ме разпитва. Аз също нямах желание да давам повече подробности.

Двете ми най-добри приятелки бяха плътно до мен. Настояваха да им пиша по всяко време на денонощието, ако имам нужда. Особено по празници, когато е най-трудно човек да се въздържи от наздравици. Наистина тогава се напрягах, но благодарение на план, който си бях подготвила предварително, успях да устоя на силното си желание за чашка.

Нова страница в живота

166 са дните без капка алкохол. Наскоро се завърнах от пътешествие до парка „Гранд Каньон“. Първото, откакто спрях да пия. Приятелите ми също се въздържаха. Само от време на време си позволяваха по една-две бири.

Бях заобиколена от хора, които не ми натрапваха желанието си за алкохол. В тюркоазените води и изгладените до блясък стени на каньоните видях моето истинско Аз, загубило се през годините. Онова Аз, което не се нуждае от питие, за да се справи с предизвикателствата на деня. Чувствах се цяла и способна на всичко.

Започнах отново да се грижа за тялото си. Отделих два дни, в които гребах с лодка по реката. Усещах как всяко мускулче в раменете и гърба ми се напряга. Прекарах ги с хора, които не познаваха предишното ми Аз. Така намерих себе си. Вече бях сигурна, че алкохолът не може да ми донесе повече положителни емоции от тези, които изпитвах там, тогава. Нямаше да ме накара да се радвам повече на слънчевите лъчи, докато се препичах на брега.

През първите два месеца, след като спрях да пия, отбелязвах всеки ден на въздържание в календара си. Вече не изпитвам потребност да го правя. Тя изчезна така, както изчезна и желанието ми за алкохол. Продължавам да изпитвам удовлетворение от това, че съм трезва. Сбогувах се с угризенията. Спрях да сключвам сделки със себе си колко да изпия и кога да спра. И насочих цялата тази енергия към по-полезни и приятни начинания, които са изпълнени със смисъл.“