Истината за тежката следродилна депресия: Бях опасна за самата себе си

„Броени дни след раждането на детето ни, бях обзета от истински, неподправен ужас. Не след дълго бях настанена в специализирано отделение за млади майки със сериозни психични проблеми“, разказва младата Елизабет Санки, която днес се радва на съпруга и сина си.

Преди това обаче тя се сблъсква със следродилната депресия, в най-тежката й форма. На път е да сложи край на живота си. Успява да се излекува благодарение на лекарите и на помощта на своите близки. Жената решава да разкаже своята история, за да помогне на други като нея, които страдат от психични разстройства, непосредствено след като родят.

„Ако опиташ да си тръгнеш сега, ще те изпратят другаде“, ми каза сестрата на втория ден от престоя ми в психиатричното отделение за млади майки с психични проблеми, където се полагат грижи едновременно и за техните бебета.

„Как така ще ме изпратят?“, попитах аз.
„Не си в безопасност у дома.“
„Не мисля, че мястото ми е тук.“

Тогава сестрата се наведе към мен и ми каза: „Елизабет, тук има 12 легла. Настаняваме само хора, които имат сериозен проблем. Трябва да си тук.“ Преглътнах и замълчах.

 

 

 

Вижте тази публикация в Instagram.

Публикация, споделена от Elizabeth Sankey (@sankles)

Бременността ми мина гладко. Имахме късмет, че след десет години брак, двамата с партньора ми осъзнахме, че искаме да имаме дете. Месец по-късно вече бях бременна. Всичко беше наред. Да, наистина, бяхме в разгара на пандемията, но не бяхме само ние.

Раждането

След няколко локдауна реших, че предпочитам да раждам у дома. Исках съпругът ми, Джеръми, да е до мен и да види първородния си син. Тъй като обаче изникнаха проблеми по време на раждането, бях принудена да отида в болница, където прекарах 3 дни, в чакане да получа нужното разкритие. След това не мигнах още три дни, но мислех, че е нормално. По-странното бе, че малко сред появата на сина ни, се наложи да посетим спешното отделение и да се срещна с психиатрите там, защото изпитвах огромна вина. Сякаш нещо с мен не беше както трябва. Помня, че избягвах Джеръми и детето, завладяна от страх и ужас. Не се страхувах от нещо конкретно, но изпитвах физически дискомфорт. Тялото ми сякаш гореше. От страх.

„Просто имаш нужда от повече сън“

При първото ни посещение в спешното лекарят ми препоръча да спя повече и ми предложи сънотворни лекарства, като ме предупреди, че не са препоръчват по време на кърмене. Всъщност, аз по-скоро опитвах да кърмя, не ни се получи. Няколко дни по-късно започнах да храня бебето с адаптирано мляко.

Акушерка от екипа, който щеше да ми помага за раждането у дома, ни придружи до болницата и спомена за специални центрове, в които се грижат за майки със сериозни психични проблеми след раждане и техните деца. Още тогава знаех, че може би мястото ми е точно там.
По време на разговора, проведен в спешното първия път, ме посъветваха да „следя състоянието си“ и „да се наспивам“. След като се прибрахме, започнахме да опитваме различни методи, за да се справя с проблема. Понякога се чувствах добре. Буреносните облаци над мен се разсейваха и виждах живота си такъв, какъвто е. Не се страхувах от нищо. За жалост, това мое състояние траеше няколко часа. Двамата с Джеръми бяхме отчаяни.

Повечето жени, които страдат от следродилни психични проблеми, са имали и други подобни оплаквания преди раждането. Не и аз. Никой не го очакваше.

>>> Психични и поведенчески разстройства, свързани с послеродовия период

Първи признаци на депресия

Свързвах депресията с тъга и летаргия, но моята болест ме държеше будна и изправена на нокти. Исках да избягам. Тежката следродилна депресия при мен започна с непоносим страх, за който нямах обяснение. Всичко беше наред. Бях в безопасност. Нелепо беше, че бях толкова напрегната. Постепенно се появиха симптомите. Загубих апетит. Не можех да спя. Лежах в леглото, обляна в пот. Сърцето ми препускаше, когато виждах как Джеръми заспива. Кой щеше да ме пази? Защото, макар да знаех, че съм в собствения си дом, в нашата спалня, и че това е моят живот, всичко беше станало черно-бяло. Цветовете ги нямаше. Беше като филм на ужасите. Определено вече не се чувствах в безопасност. И знаете ли кое е най-лошото? Че бях застрашена от самата себе си.

Мисълта за самоубийство

Приятелите и семейството направиха всичко възможно да ме подкрепят, но в един момент реших, че съм в тежест на всички и ще бъдат по-добре, ако ме няма. Бях на косъм да се хвърля пред преминаващ камион.

Около месец по-късно бях настанена в Център за млади майки с психични разстройства. До тогава бях посетила спешното отделение в болницата четири пъти. Закара ме друга майка, която е преминала през същите трудности. Помня как ми каза: „Хората мислят, че психичните заболявания са като счупения крак. Нямат нищо общо обаче.“

Животът в центъра за родилки с психични нарушения

Първата нощ в центъра ми хрумна да си обръсна главата. Да се отърва от нея. Косата, за която се грижех старателно години наред. Косата, която толкова обичах. Днес тя за мен беше нещо досадно, с което не исках да се занимавам. Само че нямахме право да притежаваме и използваме остри предмети, без надзор, така че не можех да реализирам идеята си. При постъпването ми взеха всички кабели и найлонови пликове. Не можех да нося дрехи с колан. Най-странното в това да ти отнемат всички вещи, с които би могъл да сложиш край на живота си, е, че по този начин те карат да мислиш как би могъл да го направиш. Успях да задържа зарядното за лаптопа си, като го криех в куфар под леглото. Една сутрин, когато бях смазана от силното си чувство за тревожност, Джеръми се обади в центъра и им издаде тайната за зарядното. Страхуваше се какво можех да направя...

Настаняването в център за млади майки със следродилни психични проблеми беше ужасно и сюрреалистично. Проверяваха ни на 15 минути, 24 часа в денонощието. Записваха всяко наше действие.

>>> Лечение при следродилна депресия: лекарства, добавки, полезни съвети

В капана на системата

Пациентките бяха най-различни. Нашата различност беше едновременно очарователна, но и потискаща, защото виждах, че отношението към всяка беше различно. Разбрах колко лесно е да станеш жертва на системата. В един момент отношението към теб те променя напълно.

„Нямахме право да докосваме чуждите бебета“

Изглеждаше като странен летен лагер, но имаше неща, които напомняха, че е психиатрично заведение. Не можехме да влизаме в чуждите стаи, нито да докосваме чуждите бебета. Всяка вечер ни връчваха пликчета с антидепресанти и изчакваха, докато се уверят, че сме ги изпили.

С времето осъзнах, че съм се привързала към всички пациенти и техните деца. Хранехме се заедно, сядахме на прага на някоя стая и си говорехме. Бяхме като семейство. Подкрепяхме този, който преминаваше през труден период. Когато някой изглеждаше по-добре, ние го окуражавахме. Това даваше сили и на нас, останалите, да се борим. Искаше ни се да оздравяваме с една и съща бързина, но нямаше как. Затова се радвахме на чуждия прогрес.

„Синът ми беше този, който ме спаси“

Спомням си първия ден, в който ме оставиха сама с бебето. Не исках. Персоналът беше насреща, но пак се чувствах сякаш бях хвърлена в дълбокото. С времето оцених колко много ми помагат всъщност хората в центъра. Научиха ме как да се грижа за детето си и отговаряха на всичките ми въпроси. Времето, което прекарвах със сина ми, постепенно се удължаваше, докато в един момент не осъзнах, че вече се грижа за него съвсем сама. Благодарна съм на всички в центъра, които ми подадоха ръка. Без тях едва ли щях да се справя. Но човекът, който спаси живота ми, е синът ми. Той ми даде посока, обич, ласки. Даде ми смисъл да се събуждам всяка сутрин. И до ден-днешен се връщам с умиление към всеки ден, прекаран там.

Лечението на тежка следродилна депресия

Възстановяването на всеки пациент зависеше от лекарствата, които приема. На седмична база се провеждаха срещи с екипа, за да се оцени прогреса и ефекта от медикаментозното лечение. Седмица преди да постъпя в центъра за майки със следродилни психични проблеми бях започнала да пия сертралин. Първоначалната доза беше 50mg, като плавно беше увеличена до 150mg. Продължавам да го пия и сега. Десетина дни след приемането ми в центъра споделих с моя лекар, че сертралин не дава никакъв резултат. Тя ми обясни, че понякога са нужни 4 седмици, за да се усети разлика. Аз настоях да добави и друго лекарство. Тогава лекарят реши да опитаме с кветиапин. Обсъдих варианта с Джеръми. Бях прочела, че кветиапин се приема от шизофреници и може да има тежки странични ефекти. Бях уплашена и мислех да се откажа. Съпругът ми ме окуражи поне да опитам. Започнах да го пия, паралелно със сертралин, и резултатите не закъсняха.

За първи път от 6 седмици насам бях гладна. Дозата на кветиапин бе увеличена от 50mg на 150mg. Преди да развия следродилна депресия, не бях приемала сериозни лекарства. Разболявах се рядко и оздравявах бързо. Не пиех алкохол, не вземах наркотици. Сега пия по 5 таблетки дневно. И отрязах косата си, но след като ме изписаха от центъра.

Бъдете откровени с лекаря си

Ужасно се страхувах да не би социалните служби да преценят, че не съм годна за майка и да ми отнемат бебето. Хубавото е, че рядко се стига дотам. Социалните работници не искат ничие дете. Помнете го, когато се срещнете с лекар и трябва да му обясните какво изпитвате и как се чувствате. Бъдете откровени, не спестявайте детайлите. Честността е единственият сигурен начин да ви приемат насериозно.
Да те изпишат от център за млади майки със следродилни психични разстройства е също толкова странно, колкото и да те приемат в него. Не те изписват, когато си напълно излекуван, а когато са сигурни, че можеш да се справиш сам у дома. Процесът е бавен. Първо се прибираш вкъщи за няколко часа. След това за цял ден, а накрая и с преспиване.

Обратно у дома

Джеръми се беше постарал да ме посрещне подобаващо. Хладилникът беше пълен с вкусна храна. Бях трогната и в същото време се уплаших, че ще го разочаровам, ако не се справя. На следваща сутрин разбрах, че няма от какво да се страхувам. Всичко беше наред. Отидохме до хранителния магазин със сина ми. Филмът на ужасите беше свършил. Отдъхнах с облекчение. Вече знаех, че, колкото и трудна да е ролята на родителя, щях да оцелея. Заедно успяхме да преминем през мрака и да посрещнем отново изгрева.

Спомням си последния ден в центъра. Върнах се там, за да събера останалия си багаж. Медицинската сестра, която ме прие преди време, отново беше на работа. Нямаше тържественост и силни емоции. Помогна ми за куфара и се сбогувахме.

Натискът върху жените

След изписването ми започнах да правя филм за психичното здраве на родилките и лечението в западните страни. Отнемането на правото на аборт на жените в САЩ сякаш ни върна десетилетия назад. Към времена, когато тяхната роля е била да се грижат за дома и децата, нищо повече. В съвременната култура все още битува схващането, че жената трябва да иска да бъде майка. От нея се очаква да е щастлива, сияйна и ентусиазирана заради раждането на детето. Да не се оплаква и да не страда в новата си роля. Общественият натиск я кара да преглътне срама си и да продължи нататък. И именно този срам не й позволява да потърси помощ, когато отчаяно се нуждае от нея.

Аз имах късмет да получа качествени грижи, но в много страни родилките с психични разстройства са забравени и остават нелекувани, което причинява страдание и на тях, и на близките им.

Наскоро някой ме попита как се е чувствал съпругът ми през цялото време. Помня, че беше смел, хладнокръвен и винаги готов да ме утеши. Но си признавам, че никога не се бях интересувала какво изпитва той. Отговорът му на този въпрос беше: „Знаейки, че сте на място, където се грижат за вас, ми беше достатъчно, за да не тая негативни чувства.“

Синът ми вече е на две и половина и е прекрасен. А ние с баща му сме истински щастливци. Продължавам да пия лекарства и не съм сигурна, че някога ще ги спра. Хората ме питат дали случилото се с мен ни е отказало от второ дете. Категорично не."