Живот след смъртта: Будистките практики за самомумифициране

След като будизмът се разпространява из целия азиатски континент, през последните няколко века, различни школи на религиозното учение се появяват вследствие на сблъсъка между местните традиции и новата духовна система. Някои будистки монаси изповядват вярата, че всеки живот е свещен, което кара техните възпитаници да се движат изключително внимателно из храма, за да не настъпят дори една мравка или друго дребно насекомо. Други школи обаче са приели сравнително странни вярвания и практики, като например самомумифицирането, за да достигнат просветление и духовна извисеност.

Луанг Фор Даенг Раясило - мумифициран монах от Южен Тайланд.	Сокушинбуцо мумия от Гуандун, Китай.

Будистката практика за мумифициране, прилагана докато монасите са още живи, се появява за първи път в японската префектура Ямагата в северната част на страната през 11-ти век и продължава да се практикува до 19-ти век, когато правителството го определя като вид тласкане към самоубийство. Въпреки това някои поклонници продължават да се опитват да постигнат прозрение по този начин.

Озадачаващата практика е създадена от монаха Кукай, основателят на будистката езотерична школа "Шингон" през 9-ти век. Двеста години след смъртта на Кукай, неговата агиография се появява на бял свят, като в нея се твърди, че духовният учител не е умрял, а продължава да съществува в специално медитативно състояние в гробница, в която сам е влязъл. В новооткритите текстове се споменава, че монахът основоположник ще се появи отново след няколко милиона години и ще помогне на останалите да достигнат състояние на нирвана.

Монасите от школата "Шингон" са едни от будистите, които най-често се опитват да се превърнат в "живи" Буди в собствената си плът. За да постигнат това, те се подлагат на изключително строг режим, преди да навлязат в медитативно състояние в своите гробници, където бавно умират и някои от тях се превръщат в мумии – Сокушинбуцо (Sokushinbutsu).

Преди да започне процесът по самомумифициране, монасите първо трябва да изпълнят няколко стъпки. В началото всеки поклонник следва строга диета, по време на която се приема само сурова храна, за да подготви тялото си. Първият ритуал за хранене продължава хиляда дни, като вторият е със същата продължителност. Основната идея е да дехидрират организма си, както и да унищожат всички онези бактерии, които се хранят с трупа след настъпване на смъртта.

Будистките монаси не приемат този процес за самоубийство, а по-скоро като начин за постигане на абсолютно просветление. Ако те успеят да достигнат духовната извисеност Сокушинбуцо след извършване на всички приготовления, техните трупове ще бъдат намерени непроменени хиляда дни след смъртта им – това означава, че е достигната нирвана.

Диетата на монасите, които практикуват самомумифицирането, е съставена от вода, плодове, ядки и семена. Този хранителен режим спомага за намаляване на телесната маса. В следващата фаза те консумират кроените и кората на боровите дървета. Чай, направен от отровния сок на японското лаково дърво, също се приема от поклонниците.

Чаят помага за прочистване на вътрешните органи от паразити, за да се предотврати разлагането на трупа. Когато подготвителният процес е завършен, монасите влизат живи в своите гробници, в които има само толкова място, колкото да се поберат, седящи в позата лотос.

За да дишат в тясното пространство, монасите използват тръбичка за въздух, както и звънец, който използват всеки ден, за да уведомят служителите на храма, че са все още живи. Когато поклонникът спира да звъни, се приема, че е умрял. Тогава останалите будисти отварят гробницата, премахват тръбичката за дишане и запечатват мястото за още хиляда дни.

След като изтече този период, служителите в храма проверяват дали трупът е започнал да се разлага. Някои източници твърдят, че съществуват около 24 "живи" Буди, чийто процес на мумификация е обявен за успешен. Други твърдят, че има много други, но местонахождението им е забравено.

Останалите монаси, чиито останки не са успели да се запазят, се оставят погребани, но пак са хвалени за показаната издръжливост, търпение и усилие.

Много малка част от оцелелите мумии могат да се видят в храмовете в Япония. Една от най-високо почитаните е тази на Шиньокай-Шонин, който е живял от 1687 г. до 1783 г. Той се подлага на странната практика, когато е на 96 години. Шиньокай-Шонин е заел позицията лотос и се намира в храма Дайничи-Бу. Мумията на монаха е облечена в изящни дрехи, които се сменят често по време на специални ритуали. Старите му роби се използват за направата на амулети, които се продават на посетителите на духовната обител.

Последният човек, който постига Сокушинбуцо или състоянието на "жив" Буда", го прави, след като японското правителство забранява тази жестока практика в края на 19-ти век. Името на този будистки монах е Букай, който умира през 1903 г., а стремежът му да достигне просветление се смята за лудост от съвременниците му. Неговите останки остават недокоснати до 60-те години на 20 век, когато университетски изследователи започват да го изучават и откриват, че тялото му е изключително добре запазено.

Практиката Сокушинбуцо е част от миналото, но интересът към живите мумии никога не изчезва, а посетителите не пропускат да посетят храмовете, съдържащи подобни експонати. Освен в Япония будистките монаси от Китай и Индия са се подлагали на самомумификация.

По статията работи: Нора Маркова
Източник: thevintagenews.com
Снимки: unsplash.com

Още по темата:

• Паскуалита – мумия или манекен в булчински магазин в Мексико
• Кунг Фу монахините от Непал