Един баща за синдрома на празното гнездо: Не трябва да запълваме празнина, а да намерим цел

“Скоро двете ни момчета ще напуснат дома и ще отидат да учат в университет. За първи път от 19 години аз и съпругата ми ще останем съвсем сами. Единствено нашето куче ще вдига шум и ще обикаля около нас“, споделя бащата на близнаци Дон Ридъл.

Чувството, което го измъчва, сигурно е познато на повечето родители, чиито деца са пораснали и са поели по своя житейски път. Синдромът на празното гнездо е състояние на тъга и самота, което изисква от майките и бащите да положат сериозни усилия, за да се адаптират към новия начин на живот. Нека видим как Дон преминава през този период и дали се чувства готов да обърне нова страница.

Порастването на децата носи тъга

„Смехът и музиката сякаш още отекват във въздуха, а ние със съпругата ми сме изправени пред ново предизвикателство, за което се надявам, че сме подготвени. Имаме мечти, които да преследваме. Говорили сме си и за ресторантите, които все не успявахме да посетим. Дори си поръчахме ракети за пикълбол. И въпреки това е трудно да игнорираме неизбежното, завършекът на един период от живота ни. Мисълта, че ще живееш в „празно гнездо“ кара сърцето да страда.

Още миналата година, когато завършваха средното си образование, започнахме да осъзнаваме какво ни предстои. Снимките в социалните мрежи ни връщаха към първия ден от детската градина, а след това към последния ден от 12-и клас. Помня как майка им купи с такова умиление последните хартиени пликове, в които им изпращаше обяда за училище.

Готови ли са те за нов живот? А ние?

Сякаш беше вчера, когато се родиха. Колегите ми от CNN съобщиха новината по телевизията. През всички тези години си задавахме въпроса дали ги възпитаваме правилно и дали ще се справят, когато се отделят от нас. Всъщност си мисля, че трябваше да запитаме себе си дали ние сме готови да бъдат самостоятелни. Готови ли сме да се превърнем отново от родители в двойка?

Често си мисля за моя стара приятелка от Лондон, която отгледа пет деца за период от 25 години. Когато и последното напусна дома, тя се обърна към съпруга си и, може би за първи път от толкова време, го попита: „Как си?“

Вероятно не сме първото поколение, което страда от синдрома на празното гнездо. Терминът се появява през 1914 г., но става популярен през 70-те. Но сигурно сме първото поколение, което говори открито за него.

Самата Мишел Обама преди време призна, че е посещавала терапевт, за да се справи със заминаването на дъщерите си. Шеф готвачът Гордън Рамзи веднъж разказа, че е бил много нещастен, когато синът му е отишъл да учи в университет.

Бащите страдат не по-малко от майките след раздялата с децата

Гордън Рамзи е доказателство, че от синдрома на празното гнездо не страдат само майките. В своята книга “The Empty Nest: How to Survive and Stay Close to Your Adult Child” Селия Дод пише, че бащите обикновено изглежда, че се справят повече от добре с раздялата с децата, но всъщност страдат най-силно. Разбира се, това не означава, че майките не са силно привързани към децата си. Тяхната връзка се изгражда още в утробата.

Други родители ме предупредиха, че ще изпитам различни емоции, но най-силната сред тях ще бъде чувството за загуба след заминаването на близнаците.

Кризата на идентичността при родителите на пораснали деца

Мадона не беше толкова драматична, когато разказваше за раздялата с дъщеря си, но все пак сравни чувството с това да загубиш ръката си. След като приемеш мисълта за липсата, си изправен пред нов проблем – кризата на идентичността.
Както пише Селия Дод в своята книга, „за мен е повече от нормално раздялата с детето ти да е тежка, след като 20 и няколко години то е било центърът на твоята вселена. Младите родители са засипвани със съвети как да се справят с отглеждането на децата си, но тези, които се разделят с тях, не получават нужната подкрепа. Те трябва сами да намерят начин да преодолеят този труден период.“

Адаптацията след заминаването на децата

Според Дод това са двете страни на една и съща монета. От едната е емоционалната адаптация на младите майки и бащи след раждането на бебето, а от другата – адаптацията на родителите, които заживяват без децата си, но продължават да изпълняват ролята на родители. За вторите също не е никак лесно отново да намерят себе си и своето място под слънцето.

През последните десетилетия се наблюдава сериозна промяна в динамиката на семейните отношения. Съвременните майки и бащи са по-близки с децата си, отколкото са били преди със своите собствени родители. Те са по-отдадени и дори искат да са приятели с тях.

Отлитането на децата от семейното гнездо е важно и за тях, и за родителите им

Аз съм много горд със синовете си и се вълнувам за тяхното бъдеще. Макар че ще е много трудно да свикна с мисълта, че вече не са тук, съм наясно, че за всички нас тази промяна е от ключово значение. Те знаят, че винаги могат да разчитат на нас, но нямаме намерение да им се обаждаме всеки ден, за да проверим как са.

Защо много двойки се разделят след порастването на децата

Най-много ни притеснява фактът, че родителите на пораснали деца се развеждат все по-често. Питам се как е възможно двойки, които до този момент са изглеждали сплотени, да се сблъскат с толкова сериозни проблеми, когато останат насаме? Селия Дод казва: „Трудно е да си представим какъв би бил животът, когато останем сами с партньора си. Възможно е, дори е нормално, да си зададем въпроса за какво ще си говорим оттук нататък с него. Една майка беше казала: „Изведнъж оставате двамата, поглеждате се и разбирате, че години наред не сте си обръщали достатъчно внимание.“

Не трябва да запълваме празнина, а да си поставяме цели

Искам децата ни да успеят и да бъдат независими млади хора. Според мен те осъзнават каква празнина ще остави в нас тяхното заминаване. Няколко пъти са ни питали дали ще сме добре, когато ги няма. Тази тяхна емоционална зрялост ми подсказва, че ще се справят в живота.

Толкова години говорим у дома за този преход, че вече не се страхувам от него. Уча се да го приемам и харесвам. Планирането и подготовката са важни, също колкото и нагласата. Не трябва да „запълваме празнина“, а да си намерим цел.

Време за личностно развитие и хобита

Започнахме отново да си организираме срещи като двойка. Съпругата ми няма търпение да се отдаде на изкуството, което е нейно призвание. Моето място за творчество пък е в двора и градината. Вече имам цялото време на света да се грижа за цветята и храстите и съм на крачка да започна да гледам пчели – нещо, за което отдавна мечтая. Купили сме си билети за пътешествия и представления.

Преводът на китайския символ на думата „криза“ означава опасност и възможност. Може и да не е съвсем точен, но на този етап от живота си мисля да повярвам, че всяка криза наистина крие и неочаквани възможности. Защото, независими стават не само децата, но и ние.“