Джоана Мурхед: Тясна рокля и обувки на токчета – моето оръжие срещу рака

По-страшното от това да умреш е да не живееш. Граби от живота с пълни шепи, радвай се на мига, тук и сега. Карпе дием.

Джоана Мурхед е една от хилядите жени, чула диагнозата злокачествен рак на гърдата. Но, вместо да се примири със съдбата си и да очаква най-лошия възможен сценарий, тя решава да живее така сякаш е напълно здрава. Също като Дебора Джеймс, която е неин пример за подражание и, която, също като нея, отказва да бъде пораженец.

Ще споделим с вас разказа на Джоана за това как самата тя вижда живота си. Ще ви разкажем за силата, която й вдъхва друга напълно непозната жена. За рака като диагноза, но не и като присъда.

Right now, Wandsworth Common. The weather is weird,
worrying and wonderful all at the same time pic.twitter.com/cIaymYml2T

— Joanna Moorhead (@JoannaMoorhead) February 25, 2019

„Дебора празнува живота, тя не е жертва“

„Тя не прилича на раково болна. Не се облича и определено не се държи като такава. Защото Дебора Джеймс не е жертва на рака. Всъщност тя не е жертва на нищо. Дебора празнува живота. И хората я обичат точно заради това.

През последните пет години следя публикациите й в Инстаграм и слушам нейните предавания в интернет. Като повечето, аз също не съм я срещала очи в очи, но въпреки това я харесвам. Причината е, че тя категорично отказва да бъде свързвана по какъвто и да било начин с рака и последиците от него.

Чух диагнозата злокачествен тумор на гърдата преди малко повече от осем години. Никога не стигнах до момента, когато трябваше да ми кажат, че ще умра. Но всеки човек, диагностициран с рак, рано или късно става свидетел на това как лекарите се презастраховат и предпочитат да бъдат предпазливи в прогнозите си. Винаги има няколко седмици, в които живееш с мисълта, че може да чуеш думите „Остава ви 1 месец живот“ например.

Когато чух лошата новина, се изправих срещу най-големия си страх –от смъртта. А с него дойде и страхът, че диагнозата ще предопредели живота ми и ще ме бележи завинаги. Също като Деб, и аз всячески се опитвах да избягам от представата за раково болен човек. В своите постове в Инстаграм тя говори за живота, не толкова за болестта. За това как да продължим напред и да се радваме на всеки миг. Говори за фитнес уреди, за кремове за лице, за изкуство, за прекрасните си деца, за майка си и съпруга си, за хобито си да тича. И, най-вече, публикува снимки, на които изглежда невероятно. От тях ме гледа прекрасна, стройна Дебора, облечена със стил. Тя знае много добре какво й отива и се възползва от това. Ако не знаех, че е преподавател, бих предположила, че е модел. Не си мислете, че вижда света през розови очила. Напротив. Винаги е напълно честна, когато нещо не се получава. И въпреки това, умее да се радва на всеки нов ден. Тя танцува, докато й правят вливките по време на химиотерапия, похапва шоколад, докато се препича на терасата, разказва разпалено за любимия си сух шампоан.

„Диагнозата рак не е оста, около която се върти животът ми“

Разбирам я много добре. Повече от всичко искам да живея нормално, въпреки рака. Както Деб, така и аз положих огромни усилия да избутам диагнозата в ъгъла. Да не я превръщам в център на своята малка вселена. Един от най-хубавите моменти, които съм имала наскоро, беше, когато отидох за поредната операция, облечена в любимите си дрехи, с обувки на токчета и слънчеви очила. Помня, че на регистратура ме попитаха при кого идвам на посещение. Изумих служителя с отговора, че всъщност аз съм пациентът и ми предстои операция. След това я чух да казва тихичко: „Никога не бих предположила, че е пациент.“ Тези нейни думи ме накараха да се чувствам още по-добре.

Ако престоят в болницата завърши добре, би било най-голямата грешка човек да не се наслади на приятна вечер в някой бар или ресторант. Така направих и аз, след една операция, която не изискваше да преспивам там. Дъщеря ми дойде, взе ме и отидохме заедно да вечеряме. По принцип нямаш право да напускаш болницата сам, ако преди това си бил под пълна (обща) упойка. Всъщност не е разрешено и да се употребява алкохол тогава, но пък какво толкова? Просто една чашка. Когато сервитьорът попита малко или голямо питие, си помислих: „Боже Господи, аз преживях животоспасяваща операция, заслужавам голямо.“

В един от дните, когато се провеждаше рентгенотерапията ми, бях поканена на събитие. Затова пристигнах в болницата отново облечена в най-хубавите си дрехи и с много стилна шапка. На тръгване отидох в тоалетната и се гримирах.

>>> Сюзън Келър след диагнозата рак: Не позволявайте болестта да промени вашата идентичност

Страхът да не пропилееш живота си

Сега, като се замисля, през тези осем години наистина най-страшната мисъл за мен бе не дали ще умра, а дали няма да пропилея живота си, да убия страстта и радостта. Дебора, моят пример за подражание, моето вдъхновение и неизчерпаем източник на сили, знае много добре какво имам предвид. Тя никога няма да бъде запомнена като жената с рака, а като жената, която живее на пълни обороти и намира щастието във всичко, което я заобикаля. Деб е разбрала за себе си кое е важно и кое - не. Знае кое я дърпа напред, как от лимоните, които й поднася животът, да си направи лимонада. Защото е важно не само колко дни ще бъдеш на тази земя, особено когато имаш и малки деца. Важно е как се чувстваш. Да останеш жив, за да те помнят и след смъртта ти. Духът на Дебора, умението й да се радва на всеки свой ден, способността й да държи страха далече от живота си, дават сили не само на нейното семейство, а и на всички други непознати, изправени пред същото изпитание, наречено рак."