Джеф Янг: История за един баща с деменция и… няколко лъжици

„Двамата с баща ми живеем в родния ми дом. Дните се нижат ужасно бавно. Той е полузаспал в болничното легло в ъгъла на стаята, а аз седя тихо на дивана и не смея да помръдна, за да не го събудя. Надявам се, че ще поспи малко повече от обикновено. Гледам го, защото се страхувам, че е спрял да диша. По радиото звучи поп парче от неговите младини, което ме пренася в друг свят, като машина на времето.“

Така писателят Джеф Янг описва времето с баща си в своята книга Wild Twin. Всяка дума е пропита с топла синовна обич, но и с тъга – за миналото и за това, в което го е превърнала деменцията.

„Когато се събужда, го питам дали си спомня песента, която звучи по радиото. Той поклаща отрицателно глава и казва: „Не помня нищо.“ Дори усилието да си спомни е болезнено. След края на песента остава само тишината. До мига, в който не ме пита дали може отново да разгледа лъжиците.

„Светът на деменцията промени баща ми до неузнаваемост“

На 92-годишна възраст, изгубен някъде там, в страната на деменцията, той вече няма почти нищо общо с бащата, когото помня. Все пак още обича да разглежда приборите. Посочва един шкаф на майка ми и ме моли да му покажа какво има в чекмеджетата. Сяда на леглото и потъва в най-любимото си занимание – да разглежда тирбушони, вилици и лъжици. Има и много други неща – сребърни прибори, комплекти за шиене и цигарета. Отделя внимание на всеки предмет и го гледа сякаш никога преди не го е виждал. „Това е красива лъжица. Сигурно струва поне 10 паунда!“ Заедно се възхищаваме на лъжицата.

За няколко мига вече не живее в света на деменцията. Отново е търговец на стари вещи. Спомените ме връщат към магазинчето, в което продаваше стари кафяви мебели и съдове. Баща ми гледа медените и сребърни прибори с неподправена почуда, като дете, попаднало в страната на чудесата. Виждам го такъв, какъвто беше преди – здрав мъж, който търгува с вехтории, но картината изчезва за секунди. Иде ми да се разплача.

Страхът от пътувания и срещите с хора

Изчезва магазинът и попадаме в чакалнята на жп гарата. Не сме сигурни къде отиваме. Той е изнервен и притеснен, определено не иска да е тук. Трудно преживява пътуванията. Гарата е пълна с хора и се случват прекалено много неща, което го напряга още повече. Притеснява се кой ще плати билетите и иска да знае дали сме далече от дома.

Някъде по обяд се пренасяме във въображаема градина, в която играят деца. Той се наслаждава на смеха им. Смее се, докато ги гледа как се гонят. Седнал е в шезлонг и наблюдава с усмивка преминаващите хора, а когато отминават, им помахва с ръка.

Затваря очи, може би за да запечата картината в съзнанието си. Мисля си дали пък тези деца не сме били ние – аз и двете ми сестри. Стаята е толкова тиха. Чуват се само старите песни от радиото и дишането на възрастен мъж в леглото. Имам чувството, че светът, такъв какъвто го помним, се изпарява. Не след дълго децата ще спрат да играят.

» Как валидирането на изкривените им спомени помага на хората, страдащи от деменция

„Кой би искал да притежава всички тези боклуци?!“

Следобедите прекарваме в гледане на телевизионни шоу програми за продажба на коли и антики. Баща ми тръсва глава, възмутен от това, което вижда, и се обръща към градината. Предпочита да съзерцава птичките навън. Пита ме: „Кой би искал да притежава всички тези боклуци?“ Отдавна спрях да му отговарям, че самият той продаваше такива, когато беше млад. Всеки път, когато му го кажех, се разстройваше.

Прехвърляме телевизионните канали и попадаме на риалити за красиви имоти в южни страни. Той ми казва, че никога не е ходил в Испания, но знам, че не е вярно. Има снимки, на които той и майка ми са точно в Испания. Очевидно е, че не помни и майка ми.

Понякога се качвам горе и преравям гардероба и шкафовете, за да намеря разни дребни предмети, които е събирал старателно – монети, напръстници и какво ли още не. В куфар в моята детска стая са събрани картинки от дъвки и мидени черупки – всяка от тях носи мил спомен.

Един отчаян мъж с деменция, който пита „Къде са ми краката?“

Чувам го, че ме вика отдолу да му помогна. Слизам и го виждам свит в края на леглото. Не знае къде са краката му и ме моли да ги намеря. Правя се, че ровя под одеялото и накрая му ги показвам. „Ето ги, тук са си били през цялото време“, уверявам го аз. На лицето му се изписва облекчение. Когато ме пита дали съм открил нещо интересно на втория етаж, изваждам всичко съкровища от джобовете си и му ги оставям. Баща ми докосва всяко от тях с обожание. След това поглежда рахитичните ми ръце и виждам, че се чуди какво не им е наред, но не намира правилните думи. Държим си ръцете.

Заедно, но някак самотни

Двамата си правим компания, но, когато сестра ми Катрин отива на работа, се чувстваме изгубени и самотни. Дните нямат край, а аз имам чувството, че не зная нищо за деменцията, тази странна и жестока болест. Той не разбира от какво страда, аз също, въпреки че не спирам да чета за неговото заболяване.

Моето здраве също се влошава прогресивно. Списъкът с диагнози става все по-дълъг: два вида артрит, коронарна артериална болест, остеопороза, рак на кожата. Къщата ни също се разпада, като нас – водосточните тръби са счупени, в коридора има теч, по стените се появиха пукнатини, гаражът вече е неизползваем.

Смъртта на майка ми

След смъртта на майка ми, не се прибрах у дома цели 17 години. Татко не искаше гости. Сърцето му беше сломено и не знаеше как да го излекува, нито пък как да обясни колко го боли. Срещахме се навън. Отивахме да изпием по бира, като почти не си говорехме. Тишината ни отиваше. Разбирахме се, но нямахме нужда да говорим, или просто ни е било по-лесно. След това натоварвахме вана с мебели и се разделяхме.

» Дъщеря оставя напомнящи бележки върху бяла дъска на болната си от деменция майка

Купчините вехтории, които запълваха празнотата в сърцето му

Когато се завърнах след толкова години, той беше приет в болница заради падане. Къщата ни се бе превърнала в склад за непотребни вещи. Всяка стая беше пълна с мебели, от пода до тавана. По средата на една от тях имаше кресло и чайник. Останал без любимата си жена, баща ми искаше да запълни празнотата с викториански мебели и всякакви съдове. Всъщност беше запълнил празнотата с тъга. Ставаше все по-уязвим и крехък, което в комбинация с изолацията заради пандемията, го превърна в призрак на самия себе си. Една изгубена душа насред лабиринт от гардероби.

Разкъсван между желанието да съм някъде другаде и да остана

Разкъсван съм между нежеланието да бъда тук и усещането, че това е най-важното място, на което мога да бъда. Гледаме птиците в градината, истинските – гълъби, косове, кадънки, лястовички, а от време на време и един кълвач, който ни посещава. Това е единственото удоволствие за баща ми. Може би и чекмеджето, пълно с лъжици.

Скоро сестра ми ще се прибере от работа и ще вечеряме, след което баща ни ще заспи и ще се изгуби в света на деменцията. Стараем се да пазим тишина, с надеждата, че ще спи през цялата нощ. Когато се събуди през нощта и ни извика за помощ, мисля, че не знае кои сме ние. Дългият му живот не биваше да завърши по този начин, празен и самотен. Споделял ми е, че иска да умре в съня си. Казва, че е преживял достатъчно и пита защо още е жив. Макар че много го обичаме, разбираме желанието му. Умолява ме да го изпълня, все едно съм палач. Вътре в себе си, колкото и виновен да се чувствам, се надявам желанието му да се сбъдне.

Откривам снимка на родителите си, качени на велосипед в Амстердам. Татко е отпред, а мама зад него. Показвам му я, а той ме пита кои са тези хора. Обяснявам му, че мъжът е той, а жената – съпругата му. Баща ми ме поглежда объркано и тихо казва: „Тя е много красива дама. Може наистина да е била съпругата ми.“

» Какво е добре да знаете, преди да настаните близък човек с деменция в дом за възрастни

Краят на пътуването на татко

Една вечер се прибрах в моето жилище, за да поспя. Сестра ми се обади в 4 ч. сутринта, за да ми каже, че желанието на татко се е сбъднало. Мисля си колко ми се иска да поседя още малко с него, да виждам удивлението му, докато разглежда приборите, и да го слушам как казва: „Тази лъжица е много красива. Сигурно струва поне 10 паунда!“ Само да можехме да върнем онези протяжни дни в дневната, когато седяхме един до друг, докато гледаме лъжиците…“