Време е да спрем да пазим богатите - с какво случаят на Уайнстийн промени света

Вкарването на продуцента Харви Уайнстийн в затвора отнема 40 години и коства повече от 80 жени, най-накрая осмелили се да проговорят и да повдигнат обвинения за сексуален тормоз. Защо отнема толкова време на Ума Търман, Анджелина Джоли, Кейт Бланшет, Гуинет Полтроу, Кейт Бекинсейл и всички останали жертви на обещаващия бляскава кариера Уайнстийн да разкрият посегателството, през което са преминали? Отговорът не може да е прост, но решението е: време е да спрем да пазим и облагодетелстваме богатите и влиятелни мъже.

След обявената присъда на Уайнстийн този понеделник се усети една колективна въздишка с облекчение - от една страна, от жертвите, преминали през целия ужас (даването на показания, отговарянето на въпросите на адвокатите), които най-накрая ще видят справедливост спрямо насилника си. От друга страна - от милионите жени, гледащи отстрани и тихо молещи се за промяна, самите те бидейки жертви на сексуален тормоз. Въпреки многогодишната тишина, която Уайнстийн си купува, използвайки безочливи тактики за сплашване на жертвите си чрез властта и богатството си, най-накрая получава присъда до 25 години затвор.

На този случай се опират много въпроси и явления, не на последно място и възможността в крайна сметка да се промени вековното статукво, безпардонно позволяващо жени и момичета да бъдат обективирани, опипвани, оскърбявани, изнасилвани и принуждавани да мълчат, оставяйки насилниците ненаказани. И това насилничество е толкова дълбоко впито в реалността ни, че на повечето от нас ни се струва ненужно да го коментираме. Досега. След като движението #MeToo набра скорост, вече не е дързост да се изправим пред реалността, да споделим терора, който сме изживели или продължаваме да изживяваме, приглушени в някоя тъмна стая, и да се изправим срещу него.

Прекалено голяма ли е промяната, на която се надяваме? Вгледайте се в ентъртейнмънт индустрията днес - определено е по-различна от версията си през 2017 г. Прочути актриси се осмелиха да покажат явно, че славата и богатството не могат да защитят жените от хищничеството на могъщите мъже, а гласовете им се чуха из целия свят, достигайки до хиляди жени, носещи тихо травмата в себе си.

Разказите за насилие също се промениха. Някога историите за проблемни или насилващи мъже се шушукаха тихо в ъглите между жените, сега са пръснати из медиите и прогресивно се разпространяват в книги ("Things We Didn’t Talk About When I Was a Girl" от Jeannie Vanasco; "Know My Name" от Chanel Miller, "My Dark Vanessa" от Kate Elizabeth Russell), във филми ("Bombshell"; "The Assistant"), сериали ("The Morning Show" и очакваната документална продукция "On the Record", разказваща сексуалните посегателства на създателя на "Def Jam" Ръсел Саймънс). Разказването на всички тези истории е нещо много важно и полезно, но далеч не е достатъчно. През изминалите 2 години това, което наричахме движение, започна да се превръща в тенденция, а тенденциите - особени тези с хаштаговете - имат навика да излизат от мода. Това не трябва да се случва в този случай.

Несъмнено е окуражаваща равносметката, която развлекателната индустрия си даде след набирането на популярност на движението #MeToo. На "Златните глобуси" през 2018 г. дрескодът беше черно - актрисите и жените в индустрията бяха облечени в черно в знак на солидарност към жертвите на сексуално насилие. На тазгодишните "Оскари" чухме много пламенни речи на сцената и на червения килим. И все пак, и на двата формата тази година жените бяха неглижирани в категорията за най-добър режисьор, независимо от наличните силни кандидати. Хоакин Финикс даде най-доброто от себе си и на двете церемонии в речите си, завършвайки речта си на Наградите на Академията с: "Независимо дали говорим за борбата срещу половото неравенство, расизма, правата на транссексуалните или правата на животните, всъщност става въпрос за борбата срещу несправедливостта."

Жените в номинациите за наградите "Brit" тази година също бяха в минимални стойности. Но тази страна на монетата трябва да остане на заден план, защото далеч по-притеснителни са навиците на индустрията да крие сексуалните посегателства на звездите си - от Майкъл Джексън до R Kelly. Изживяванията на Kesha във вечната й съдебна битка с продуцента Dr Luke, когото изпълнителката обвинява в сексуален тормоз, стоят като предупреждение за всяка жена, дръзнала да се изправи пред могъщ мъж в музикалния бизнес.

Десните коментатори обичат да се противопоставят на така наречената "Call-Out Culture", пледирайки, че съдът на общественото мнение е достатъчно мощен, за да възпрепятства нечия кариера. С изключение на комедианта Louis CK, който си призна, че многократно е мастурбирал пред жени, чието съгласие за това не е получил - отдавна вече е обратно в играта. Радио водещият Гарисън Кейлър, обвинен в сексуални злоупотреби, си води шоуто на живо без никакви притеснения. Съотношението между осъдените и непокътнатите е плашещо. Или за всеки мъж, обвинен в сексуален тормоз, има няколко десетки, продължаващи насилническата си практика - необезпокоявани от никого.

Присъдата на Уайнстийн бе постигната благодарение на над 80 свидетелстващи срещу него жени, за да признае съдът едва две от петте обвинения срещу него. За отсъдените 14 години затвор на актьора и комедиант Бил Косби, дрогирал и насилвал Андреа Констанд, бе нужно 60 жени да внесат искове срещу него. Брет Кавана, обвинен за сексуално посегателство над две жени, все още е върховен съдия на САЩ. Самопризналият си сексуален насилник седи в Овалния офис в Белия дом, недосегаем дори за производство по импийчмънт. Да търсиш справедливост срещу могъщи мъже е много стръмен път, а много често и неблагодарен.

Какво е решението - да се унищожи цялата развлекателна индустрия и да се построи наново от нулата? Колкото и добре да звучи, този вариант не е възможен. Едно е да преследваш отделни личности, срещу които има множество обвинения, съвсем друго е да се бориш срещу структурите, позволяващи им да се измъкнат безнаказано от престъпленията си. Ясно е, че трябва да се случи кардинална промяна, но това не се случва за една нощ.

Като за начало имаме нуждата да ставаме свидетели на повече успешно обвинени в престъпленията си мъже, вместо да се обръщат на другата страна, претендирайки, че не забелязват и не знаят за какво става въпрос. Остро се нуждаем от адвокати и правосъдна система, готови да се отнасят към жертвите с повече разбиране и съчувствие. Предвид премеждията, през които преминават, учудва ли ви защо жените се предават и отказват да се борят? Нуждаем се от организации в сферите от филмовата до музикалната индустрия, борещи се срещу изолацията на слабите и защитата на влиятелните богати насилници. Присъдата на Уайнстийн е начало, но ни остава още цяла планина за изкачване.