Българското образование – обезценено и опорочено

Темата за българското образование е изключително актуална през последните години. Много социолози, педагози, методисти и политици коментират наболелия въпрос във всякакви контексти, но наистина рядко се дискутират истинските проблемни звена в областта, а за разрешаването им дори не може да става дума.

Ако се вгледаме детайлно, ще видим, че образователната система е една многопластова структура, която побира по нещо гнило във всеки един свой пласт.

Разглеждайки тази машина за будни умове е редно да започнем от най-изначалната институция, която взема роля в оформянето на дадена личност, а именно семейството. Огромна част от родители вече изпращат децата си в училище с презумпцията, че там те няма да научат нищо (Е, как нали и те самите са бягали от клас и са правили номера на даскалите). Изхвърлили респекта към учителите от раниците на децата си, те ги водят за ръчичка на първия учебен ден, без каквото и да е желание (и от двете страни).

Всеизвестен факт също е, че училищната система е толкова суха и капсулована във времето, че смачква дори и най-креативните ученици. За добро или за лошо в последно време започват да се правят някои промени, които също водят до сериозни казуси. Стига до момент, в който учениците от два поредни набора учат не само по различни програми и учебници, но и се сблъсква със съвсем различна информация и терминология.

Един от най-големите проблеми може би се крие и в това, че повечето учители вече не работят за кауза и идеали, а за дългата лятна ваканция и приличните вече заплати. Загубили пламъка на знанието в себе си, трудно биха могли да запалят дори малка искрица в едно развиващо се съзнание.

В същия ред на мисли, във висшия етап на образование се наблюдава някак парадоксално и най-голямото обезценяване на знание. ВУЗ-овете са се превърнали в машини за пари, чрез които повече се отлага безработицата, и по-малко се създават специалисти в различни области.

Изводите от всичко, казано до сега, водят към едно – обезценяване и опорочаване на образованието във всичките му аспекти. И проблемът се корени не в системата, не в законите, а основно в хората, които създават тази система заедно с всичките й компоненти. Нима самите ние не убихме ценността на познанието?

А ако се върнем с по-малко от стотина години назад, ще видим цялата тази картина преобърната. Първите години на двадесети век са като културен, образователен и институционален апогей в българската история. По време на създаване и утвърждаване на институционалността в България се създават стотици училища, академии, университети, както и някои факултети и катедри, които разширяват възможностите на вече съществуващите. През тези години се появяват още и Археологическият музей и първата държавна опера на Балканите.

Много реформи се извършват и в самия образователен процес. Въвежда се безплатното обучение на деца от 7 до 14 годишна възраст, а от друга страна се стимулира и работата на учени, преподаватели, журналисти и др.

Промените, направени в просветния живот на България са твърде много, но от изключителна важност са и организираните юбилейни тържества, посветени на емблематични български творци като Иван Вазов, а също така и фиксираният със закон Ден на народните будители (1 ноември), който вече честваме сякаш по навик.

Всички тези реформи са били подтикнати от стремежа на хората към знание и развитие. Всички тези реформи водят до едно – издигане в култ на българската просвета. А кой ще направи реформи върху възприятията ни за образование сега?

Автор: Милена Минчева