Притча за жертвите на една майка

Майка ми имаше само едно око. Мразех я за това. Създаваше толкова голямо смущение около себе си. Тя държеше малко магазинче на пазара. Събираше малки растения и плевели, както и други подобни неща, които после продаваше, за да изкарва поне част от парите, от които се нуждаехме. Понякога работата й изглеждаше доста унизителна и ме хващаше срам от нея.

Един ден, докато бях в начално училище, се случи нещо. Помня, че беше организиран спортен ден и майка ми дойде. Бях толкова засрамен от нея. Как можа да се появи така. Погледах я много разгневено и избягах. На следващия ден всички мои съученици започнаха да коментират еднооката ми майка, а това още повече ме разгневи.

Когато се прибрах, отидох при мама и започнах да изливам целия си гняв върху нея:

"Мамо, защо нямаш едно око?! Така само ме правиш за смях. По-добре не се появявай повече никъде!"

Тя не ми отговори. Почувствах се малко виновен, че й наговорих тези неща, но пък и твърде много време трупах тези чувства в себе си. Може би затова така рязко избухнах. Все пак не помислих, че може да съм наранил чувствата й, тъй като тя не реагира по никакъв начин. А това дори малко ме подразни.

Същата нощ се събудих и отидох до кухнята да си взема вода. Майка ми стоеше там и плачеше. Ридаеше много тихо, за да не ме събуди. Още като я видях се обърнах и се запътих към стаята си. Почувствах се зле. Знаех, че плаче, заради нещата, които и наговорих по-рано. Но дори гледайки я как плаче, започвах да се дразня на сълзите й, извиращи от едното й око. Тази вечер си казах, че един ден ще стана успешен и богат, защото бях намразил бедняшкия живот, който водех заради майка си.

Започнах да уча много усърдно. Успях да вляза в университет и да взема стипендия за оценките си. Когато завърших, си намерих доходоносна работа. Купих си къща в големия град и създадох семейство. Животът ми вървеше толкова добре, че почти бях забравил мизерията, в която израснах.

Един ден някой звънна на вратата. Малката ми дъщеря отвори, стресна се и избяга. Когато отидох да видя кой звъни, видях майка си, побеляла, остаряла, погрозняла и все така едноока. Ядосах се и се направих, че не я познавам. Развиках й се да се маха, за да не плаши децата ми. Тя явно също не ме позна. Извини се, казвайки, че е объркала адреса. Обърна се и си тръгна.

След известно време получих писмо, че училището ми организира събиране на старите класове. Реших да отида. Пристигайки в малкия град, исках да само да мина през старата колиба, която наричах къща. Но все още не се бях решил да вляза. Любопитството обаче надделя. Открехнах вратата и видях майка си просната на студената земя, а до нея старо писмо, адресирано до мен, което явно не е искала да изпрати.

След като прочетох писмото, светът ми сякаш се срина. Цял живот съм мразел човека, който е давал живота си за мен. А вече... вече бе твърде късно да се поправя.

Редактор: Милена Минчева

Източник: moralstories.org

Снимки: freepik.com