Стремежът към свръхпродуктивност като средство за оцеляване на работното място

Джак Пемънт е невролог в университета на Мисисипи, който работи в областта на престъпното поведение и личностните разстройства. Ето какво споделя той за връзката между непрекъснатото препускане в ежедневието и работата и инстинктът ни за оцеляване.

Преди два месеца съпругата ми бе диагностицирана с рак на мозъка. Никога няма да забравя момента, когато ме извика в болницата и ми съобщи лошата новина. Почувствах се странно. Сякаш покрай думата „тумор“, която не спираше да отеква в съзнанието ми, започнаха да изникват и други думи. Съпруга. Любов. Живот. Наука. Медицина. Смърт. Нашият син.

Действията ангажират ума и ни дават надежда

Мислите ми препускаха и се вкопчваха в една друга мисъл, която ми беше като спасителен пояс – че ракът напоследък се лекува все по-успешно. Че можем да го победим. Че ако подкрепям съпругата си безусловно, тя ще се справи с болестта. Колкото по-ясен ставаше планът ми, толкова по-обнадежден бях аз.

Всичко това обаче изчезна, когато лекарите ми обясниха, че рисковете са прекалено големи. Тогава в ума ми се загнезди най-мрачният сценарий. Планът ми загуби смисъл и трябваше да положа неимоверни усилия да се фокусирам върху останалата част от разговора.

В момента съпругата ми се възстановява от успешна операция и й предстои да премине курс на химио и лъчетерапия. Въпреки това не спирам да мисля за случилото се.

Дълго време смятах, че за някои работодатели продуктивността е над всичко. Бях убеден, че за тях статистиките са от първостепенно значение, а качеството и смисълът, който се крие зад всяка работа, са изтласкани на заден план.

Да, наистина понякога изглежда по-добре да произведеш безполезен продукт, вместо да обмислиш всички аспекти, свързани със създаването му. Резултатът от подобен подход на работното място е невротични служители, от които се очаква да произвеждат нещо ненужно, за да отговорят на очакванията на недалновидните си, често алчни, работодатели. Работниците знаят, че това е единственият начин да получат своето възнаграждение, макар крайният продукт да няма никаква стойност. Те нямат нужната мотивация, за да отделят време и да обмислят добре всяка идея, преди да я реализират. За тях е напълно безсмислено да отделят повече време, за да бъде обсъдена и премислена дадена идея. Изпълнявайки предварително начертания план, служителите запълват работното си време и след това се прибират у дома.

Хората обикновено са фокусирани върху постигането на краткосрочните цели, за да докажат, че работодателят има нужда от тях. По този начин те демонстрират умение за мултитаскинг (извършване на няколко задачи едновременно), когато от тях се иска да работят неуморно. Служителите вярват, че така биха могли да се издигнат в йерархията на работното място. Разбира се, работата трябва да бъде свършена. Никой не оспорва нуждата от спазване на срокове. Но гореописаното поведение в дългосрочен план не носи ползи нито на отделния човек, нито на компанията.

Планът за действие – механизъм за оцеляване в криза

Сигурно се чудите защо ви разказах за болестта на съпругата ми и каква е връзката с непрекъснатия стремеж към продуктивност? Връзката е моята реакция, когато чух диагнозата. Осъзнах, че планът, който тогава бързах да начертая, стъпка по стъпка, всъщност е техника за оцеляване. Тя се прилага и от много хора на работното им място. Те, също като мен, бързат да изработят даден продукт, да спазят срок. Те също запълват времето и съзнанието си със задачи, които да им помогнат да се справят и да продължат да живеят. Да съхранят надеждата.

В болницата моето съзнание веднага сглоби нов пъзел на бъдещия ми живот, в който място и време за бездействие нямаше. Само така можех да съхраня функционалността си и да не се поддам на емоциите. Защото когато сме изправени пред проблем или криза най-лошото, което може да ни сполети е... инерцията. Да стоиш в ступор в горяща къща едва ли би било безопасно. Вероятно това е причината, поради която много от нас не успяват да „се изключат“ и непрекъснато правят планове. Те просто оцеляват. Спасяват се от заплахите, които подозират, че ги дебнат зад ъгъла. Трябваше да се изправя пред огромна житейска криза, за да стигна до този извод.

Ще попитате как работата може да застраши живота ни. Всъщност може. Тя осигурява нашето благоденствие и финансова стабилност. Да не забравяме и здравното осигуряване. Липсата на сигурност на работното място е заплаха за всичко това. А тя се поражда от режима на постоянно действие, който се включва, когато искаме да оцелеем.

Кога тактиките за оцеляване могат да ни навредят?

Механизмите за оцеляване са ефективни и полезни, но при подходящите условия. Трябва да ги задействаме, когато имаме реална нужда от тях. Безразборното им използване в безобидни ситуации може да доведе само до тревожност и стресово разстройство.

Никой не ни предупреждава, че постоянното притискане да бъдем свръхпродуктивни може да ни направи невротични. Затова е добре, когато усетим, че сме попаднали във водовъртежа на работата, да спрем и да анализираме случващото се. Ако вярваме, че всеки наш казус е спешен, е много вероятно да страдаме от бърнаут синдром и вече да сме включили режима на оцеляване. Ако работодателят ни не разграничава неотложните задачи и истинските кризи от злободневните проблеми, не ни очаква нищо добро.

И не на последно място, трябва да запомним, че ние също можем да контролираме начина, по който възприемаме всичко, което ни се случва, за да съхраним здравето си.