Светлана Комогорова – Комата: Напълно лишеният от способността да лъже човек неизбежно ще е с осакатено въображение

С името на Светлана Комогорова – Комата са свързани някои от най-хубавите преводи на усмихнати книги за деца, пораснали деца и възрастни, както и много от преводите на култови филми и сериали, като например „Бар Наздраве“. Да успееш да предадеш всички извивки на нечие развинтено въображение, смях и шантавост е умение, тънкостите на което се надяваме да усвоим, чрез това усмихнато интервю, специално за Framar.bg.

Разкажете ни малко повече за себе си – кога бе първият ви превод и кога усетихте, че това ще бъде основното ви занимание?

Превеждам още от гимназията, първият ми превод беше на текста на "I'll follow the sun" на „Бийтълс“ някъде по средата на втория срок на подготвителен клас – тромавичък, ама в стихове и с бойната задачка да става за пеене, няма какво да се церемоним, направо бух в дълбокото. Винаги, и до ден-днешен, наред с превода съм се заигравала с още куп неща, но решението да се занимавам професионално именно с превод се дължеше главно на фактори, които нямат нищо общо с лингвистиката: исках професия, която да не ме обвързва с пряко началство, работно време и място и най-вече с трудов колектив. Краткият ми опит от работа в колектив ми внушаваше безпределен ужас. И затова реших, че професия, която предполага спокойни занимания в приятна обстановка, без никой да ти виси на главата и без да ти се налага да общуваш принудително с когото и да било извън санитарния минимум, ще ми пасне отлично. Неслучайно се е родила оная приказка за столетника, дето на въпроса как е доживял до тези години отговорил, че е защото не знае какво са часовник и началник. Аз бих добавила – и дрескод.

Превеждате абсолютно различни неща, през детска класика, сериали до фентъзи. Остава ли емоция след всеки превод и еднакво лесно ли се превеждат книги като „Мечо Пух“ на Алън Милн, „Добри поличби“ на Тери Пратчет и Нийл Геймън и култовият „Бар Наздраве“?

Аз и кеч съм превеждала за телевизията, и за това какви емоции оставаха след него, по-добре да не почвам! Но да се превеждат напълно различни неща е крайно необходимо, иначе се затъпява инструментариумът. Всеки превод си има спецификата, ще кажа нещо, което и друг път съм казвала – тя тази работа е като любовта. Имал си, да речем, няколко връзки и всяка е била хубава посвоему, и ти си бил кажи-речи еднакво щастлив, но по съвършено различен начин с всеки различен човек. Та, същото е и с авторите - с нищо от изброените не е било „лесно“ в традиционния смисъл на думата, но в същото време и трите споменати неща са ми оставяли лекокрило усещане, и дума не може да става за къртовски труд. Къртовски труд си беше превода на кеча, но и с него доста се забавлявах, в интерес на истината, с моята вродена склонност да гледам на всичко откъм смешната страна.

Да преведеш една книга или филм, често означава да пренапишеш напълно текста, така, че да бъде разбран и осмислен от местните зрители или читатели. Как се превежда хумор? Кои са тънкостите и подводните камъни?

Хумор се превежда като всичко друго – сядаш и превеждаш. Но за да се получи, трябва да имаш вродено усещане за смешното. Това е нещо, което може да се култивира, но не се придобива, трябва да го имаш вродено. Оттам нататък вече правя всичко интуитивно, никога не се замислям как точно преодолявам подводните камъни. Опипом ги преодолявам. Важното е да усещам, че съм на една вълна с автора, тогава нещата се получават от само себе си, с лекота. Езиковият усет също мисля, че е нещо вродено, то може да се шлифова, но не и да се придобие, ако го нямаш.

Много помага страничният поглед, например да превеждаш в съавторство с някого – аз имам куп преводи съвместно със Силвия Вълкова, работехме направо като едни Илф и Петров. Разменяте си хрумки и от това текстът само печели. На различни етапи от превода някой от двамата поема лоцманската длъжност и превежда текста... през опасните води. В момента за лоцман съм назначила мъжа си Боян Станков, който също се занимава, освен с всичко друго и с превод – от руски език.

Кои са непреводимите детайли от американския и английския хумор? А обратно, кое от българския хумор не може да се преведе – да не бъде разбрано от чужденците.

Аз съм от хората, които смятат, че непреводими неща няма, има само по-добре и по-зле преводими. Един колега, британският преводач Анди Мартин, е казал: „Не можеш да го преведеш напълно точно - така, че единственото, което ти остава, е да го направиш по-добро“. Това се старая да правя и аз; веднъж ми се получава, друг път – не съвсем, ама поне се старая. Но понякога се налага нещо да го разпориш по шевовете, да го обърнеш с хастара навън, тотално да му смениш кройката и накрая да го наденеш не на краката, а на главата си, та що-годе да предадеш на български оригиналния му смисъл. За развитието на българското чувство за хумор не мога да правя смели обобщения, не го следя толкова внимателно, но е факт, че книги, които съм превеждала преди близо 27 години вече, все още се четат активно и хората им се кефят. Иначе, примерно, като попадна пред телевизионен екран – аз изобщо не гледам телевизия вече или попадам пред такъв крайно рядко – и, ако случа на някое комедийно шоу, най-често ми иде да побягна с писъци. От друга страна пък се случва някой приятел да ми даде за четене някакво си прясно издадено книжле или да се натъкна случайно на нещо в интернет и да се побъркам от смях. Така че с българския хумор, смея да твърдя, нещата си стоят въпреки всичко що-годе нормално.

Има ли развитие в българския хумор – това, на което се смее българина – от първите ви дни като преводач, до днешния ден. По-тъжен или по-налудничав хумор обичаме? Защо лъжата вече не ни усмихва?

Не мога да отговоря дали обичаме по-тъжен или по-налудничав хумор – когато иде реч за вкусове, аз никак не си падам по генералните обобщения и не мога да изказвам мнения от името на неизвестни лица. Аз лично винаги съм обичала налудничав хумор, а колкото по-налудничав, толкова по-добре. Колкото до лъжата, на мен ми се случва не само да се усмихна, а и с глас да се смея на една добре извъртяна лъжа. Лъжата далеч не е еднозначно лошо нещо. Един роман, който превеждах преди време, „Посолското градче“ на Чайна Миевил – книгата, а и авторът поначало изключително ми харесват – се въртеше около идеята, че без способността да лъже едно разумно същество не е способно на абстрактно мислене. Идея, която напълно споделям. Напълно лишеният от способността да лъже човек неизбежно ще е с осакатено въображение. Аз не мога да си представя по-тежко увреждане от това. В крайна сметка, задачката на един добър творец се свежда до това така умело да ни излъже, че да му хванем вяра, понякога дори против волята си.

Случвало ли Ви се е да се разплачете или разсмеете на глас, докато превеждате?

О, да, и двете честичко ми се случват, при това смехът на глас, за щастие, по-често. Моят мъж по това си подбира какво да гледа – чуе ли ме да се хиля на глас пред монитора, ме пита кой е филмът и след това не пропуска да го гледа. Има го за надежден ориентир. С книгите е същото. 

Кой е любимият ви автор и има ли произведение, което ви е затруднило до такава степен с превода, че да се откажете от него?

Любими автори имам много, но има един, към когото имам специално отношение и това е Спайдър Робинсън. Виден остроумник, естествено. Този човек сякаш си е вадил идеите от моята глава и заслугата да се появи на български е моя - много съм благодарна на Дамян Яков, че склони да го убедя да го издаде навремето. Най-много, всъщност, ме затрудняват авторите, които пишат непоносимо банално. Да се превежда Джаки Колинс или книга за самопомощ е кървав труд, повярвайте ми, добре, че и двете са ми само далечен спомен. Но си спомням, че отказах да превеждам преди години едни дървено написани порно романчета. И не защото са порно, нищо лошо няма в порното. А заради умопомрачителната баналност на писането.

Ако Ви се предостави възможност да се превъплътите в някой от героите на произведенията, които сте превеждали, кой от тях бихте си избрали?

Ха, интересен въпрос! Мартенският заек от „Алиса“, то е ясно. Док Уебстър от „Кръчмата на Калахан“ на Спайдър Робинсън. Вещицата Агнес Нътър от „Добри поличби“ на Тери Пратчет и Нийл Геймън. Жълтура от „Дори каубойките плачат“ на Том Робинс. Ейвис Бенър Чо от „Посолското градче“ на Чайна Миевил. 3:2 в полза на героите от мъжки пол, а единият от мъжете си е направо животно. Интересно на какво ли мнение са психоаналитиците по тоя въпрос (:повдигам вежда:).

Като преводач, вие сте се срещали с много световноизвестни знаменитости. Коя от тях успя да ви впечатли най-много и с какво?

Тери Джоунс от „Монти Пайтън“. Аз съм дива фенка на „Монти Пайтън“, но дори и да не бях - това е най-сърдечният, най-остроумният, най-веселият и най-лишеният от всякакви надувки и претенции човек на света. Веднага след него, Майкъл Пейлин – също безкрайно остроумие, добросърдечие и непосредственост. Чешкият режисьор Петр Зеленка, привидно кротък, а всъщност прекрасно луд човек. Френският режисьор и музикант Зигфрид – с глава в облаците и с крака на земята. Вим Вендерс също много ме впечатли със своята сърдечност и непосредственост. Изобщо, непосредствеността, липсата на високомерие и превземки е качество, което изключително ценя и което неизменно ме е впечатлявало при срещите с наистина велики хора. Не понасям надувките и с нищо не ги оправдавам.

Да преведеш текст на песен и да изпееш песен пред публика, с какво се различава по усещане. Демоде ли е аналоговата авторска музика на бардовете с акустични китари?

Хм, като се замисля, усещането не е кой знае колко различно всъщност. Все по някакъв начин е твоят глас, твоята интерпретация. Е, да, като не гледаш публиката в очите, не те тресе чак такава сценична треска. А пък знам ли дали е демоде аналоговата авторска музика, като не се интересувам от моди – не, всъщност, интересувам се, ама интересът ми е строго саркастичен. Щом има кой да я слуша, значи всичко е нормално. Но тук искам да уточня нещо за думата „бард“, по-точно да се разгранича от нея в български контекст, защото по това иначе красиво понятие тук са полепнали твърде неприятни асоциации – соц, аленмаковски, ретроградни до възбог. Е, с тая стилистика и с тая ми ти високохудожественост държа дебело да подчертая, че нямам нищо общо. Предпочитам термина „автор-изпълнител“ като по-неутрален.

Разкажете на читателите ни нещо весело или небивало.

Преди години, в края на 90-те, едно лято се връщам от Созопол на Варвара... Това бяха едни прекрасни времена, когато една тайфа хора непрекъснато сновяхме между Варвара и Синеморец, все още достатъчно дива територия тогава. Слизам от колата – пътувах на стоп – и се запътвам към кръчмата в центъра на селото. От кръчмата, не щеш ли, изхвърча някакъв лъчезарен, рошав, синеок и непоносимо красив младеж, награбва ме и почва безапелационно да ме целува без всякакви предисловия. Ухилвам му се и му казвам на английски – личеше си, че не е нашенче - „Да, да, и аз те харесвам, ама кажи все пак какъв е случаят“. „Защото си превела „Алиса в страната на чудесата“ ми отговаря той на български. Чех, седнал с приятелите ми на бира и някой вече успял да ме похвали, като се заговорили за книги – първото издание на нашия превод със Силвия вече беше излязло. И веднага пита: „А как се казва онзи заек от първа страница на български?“. „Бял заек“ - отговарям му. Няма и три минути по-късно вече пиехме облак, а той ме галеше по косата и не спираше да повтаря „Бял заек, бял заек“ - и то без въобще да съм му обяснявала каквото и да било за неистовата си слабост към зайците. И няколко дни с него не спряхме да изпиваме облаците - да не вземат да скрият слънцето.

Снимки: личен архив