Разказ от първо лице за СДВХ: „Разговорите с детето вътре в мен ми донесоха покой“

Още в ранна възраст Ана Спарго-Райян чува коментари по свой адрес, че е палава и мързелива. След като й поставят диагнозата синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ), жената се връща назад през годините и отново се среща с детето вътре в себе си. С една-единствена цел – да пренапишат заедно нейната житейска история.

Отхвърлянето в детството

„Когато бях на шест, прочетох всички книги за следващата учебна година в рамките на един ден. Бях като обезумяла, не можех да се спра. Потъвах в измислени светове и се запознавах с вълшебни създания. Когато приключих, веднага отидох при моя учител. Нямах търпение да му разкажа всичко, да му докажа колко съм умна, колко добре чета и колко съм съсредоточена. Докато му описвах разгорещено прочетеното, той удари с ръка по масата и каза: „Просто седни!“.

Помня как интерпретирах думите му. Реших, че съм не достатъчно умна, не достатъчно добра. И, разбира се, не бях права.

>>> Дефицит на вниманието в зряла възраст

Като малка все създавах проблеми. Така го чувствах. Пречех, постъпвах глупаво, прекалявах. А наистина се стараех. Понякога наблюдавах другите деца и се изумявах колко лесно общуват те помежду си, с родителите и учителите си. Когато обаче аз опитвах да се държа като тях, ме наказваха. Нямах представа какво съм сторила и къде съм сгрешила. Знаех, че съм сгрешила, но не разбирах в какво. Не ми ставаше ясно какъв урок се очаква от мен да науча и колкото повече усилия полагах, толкова по-разочаровани бяха възрастните около мен. Когато ме наказваха да отида в коридора в училище, изпитвах силна болка. От мисълта, че не ме харесват. В съзнанието ми отекваха думите „мързелива“, „егоистична“, „палава“.

„Повярвах на това, което другите мислеха за мен“

С годините сякаш хората просто приеха, че да бъдат около мен е трудно. Бях умна, но бях трудна. Редовно ме наказваха в училище – за нарушаване на правилата по време на час, за това, че съм шумна, че не съм предала навреме домашното си, че отвръщам. Правех го от гняв, който ме изгаряше отвътре. Стремях се да отговаря на очакванията им към мен.

Не зная защо съм повярвала, че съм лоша, но бях убедена, че е така. Когато учителят ти каже, че си мързелив, ти вярваш, че си мързелив. Чуждото мнение за теб се превръща в твое убеждение. Започваш да мислиш, че просто си такъв.

Мъничкото дете вътре в мен още стои там самотно и слуша крясъците на възрастните, че трябва „първо да седне“…

Да чуеш диагнозата синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност на 38 години

Диагностицираха ме със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ) миналата година, когато бях на 38. Всъщност като много други жени на моята възраст, и аз потърсих лекарско мнение, след като децата ми бяха диагностицирани с психичното разстройство. Докато слушах и четях как се чувстват те и как мога да им помогна, разпознах самата себе си. Затруднената концентрация, крайната фиксация, неспособността да завършвам начинанията си, невниманието в час, непрестанното говорене, лошото държание.

Някои от забележките ми в училище гласяха: „Ана може да се справи, ако се концентрира. Ана учи с желание само по предметите, които са й интересни. Ана не разгръща целия си потенциал.“

Пред очите ми е онова дете, наказано в коридора, с мокро от сълзи лице, което опитва, но не разбира къде е сгрешило пак.

Срещата с правилния психолог

Десетки години се подлагах на терапия, докато не срещнах психолог, който трябваше да ми помогне да се справя с тревожността си. Тя беше първата, която заговори за детето в мен. Споделих й как се чувствам днес – уплашена, уморена, гладна, ядосана, а тя ми показа как да направя паралел с преживяванията в детството. Окуражи ме да разговарям с онова малко момиченце. Да проведа съвсем реален, нормален разговор.

Тъжното 6-годишно момиченце

В първия момент се изсмях, стори ми се нелепо. Опитвах се да разсъждавам трезво. Психологът обаче настоя и ме попита какво бих казала на своето вътрешно дете. Реших да я послушам. И така, отпусната на диванчето в нейния кабинет, пред очите ми отново изникна онова самотно русо момиченце, изгонено от час, „за да се успокои“. Eсен е, въздухът е хладен. То наблюдава тайно другите деца. Представих си как сядам до нея и я питам защо е тук, сама. Тя отвръща: „Правя пакости, затова.“ А аз в отговор казвам: „Знаеш ли, че аз те разбирам. Сигурна съм, че се стараеш.“

>>> Как да подобрите комуникацията с човек със синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ)

Осъзнаването

Никой никога не е оценявал усилията на мъничката Ана. Всички са й казвали, че просто трябва да е различна. И в този момент нещо в мен се отприщи. Плаках много, след това се прибрах у дома.

Но продължих да се срещам с онази Ана, с детето в мен. Виждах я в класната стая, където бе толкова шумно. Намирах я скрита под леглото, за да се спаси от крясъците на възрастните. Имаше моменти, в които крещеше, плачеше, смееше се или си пожелаваше да беше различна. Това малко същество се бореше с всичко. Отново й казах: „Знам, че даваш най-доброто от себе си.“

„Извинявай, малко мое Аз“

Месеци наред скърбях за Ана. Превърнах се в странната съпруга, която пътува във времето, за да разговаря с вътрешното си дете. То опитваше да разбере този нелеп, объркан свят и очакванията на околните към него. Извиних му се, неведнъж. „Толкова съжалявам, че си била подложена на това, че са те накарали да се чувстваш посредствена и неспособна. Извинявай, че те оставих да повярваш на думите им.“ Разказах й за живота си сега и й споделих, че много бих искала да е тук, с мен.

Аз не съм това, което възрастните преди ми внушаваха, че съм

Тогава забелязах промяната. Миналото сякаш се отдалечи. Спомените започнаха да изглеждат някак странни и се променяха с времето. Старите образи и картини се сляха с нови. Думите, с които ме описваха като дете, загубиха смисъла и тежестта си. Мързелива? Егоистична? Аз не бях такава.

Колкото повече време прекарвах с малката Ана, когато се е оформяла личността ми, толкова по-близо бях до истинската си същност. Разговорите с нея промениха и човека, който съм днес. Страхът беше заменен с приемане. Омразата с опрощение. Гневът с любов.
Хората около нас не разбират, че животът със СДВХ, тревожност или друго психично разстройство е непосилно бреме. Ние носим в себе си травмата, вътрешното убеждение, че ядосваме околните, че заслужаваме съдбата си, че не полагаме достатъчно усилия.

Истината обаче е друга. Рамката, в която другите са се опитвали да ни вместят, не е подходяща за нас. Думите, които са изричали, са били в противоречие с нашата реалност. Когато сме били малки, ние сме приели техните оценки и упреци за достоверни и сме изградили личността си около тях, макар да са били напълно погрешни.

Срещата с малкото ни шестгодишно Аз носи облекчение, но и тъга. Съжаляваме го, скърбим за него. А колко силно боли! Когато обаче бурята от силните емоции и преоткриването отмине, идва хубавото. Комфортът и разбирането. В един миг очите ни проглеждат и вече знаем кои сме били и кои сме днес."