Майчинството означава да кажеш „Не мога повече“ и все пак да продължиш

„Мисля, че за първи път казах „Не мога повече“, когато ме приеха в болница в 15 г.с. заради шесткратно повръщане в рамките на 24 часа. След това го казах отново, когато цяло денонощие имах родилни болки, без да получа нужното разкритие.

На предела на силите си бях и в периода, когато кърмех бебето по няколко пъти нощем. Всъщност, като се замисля, наскоро пак изпаднах в състояние на отчаяние, защото детето се разболя и се наложи да остана вкъщи с него, което пък означаваше, че ще изостана с работата в офиса“, разказва Хана Матюс, майка и работеща жена.

Нямаме сили, но продължаваме

„Не мога повече“ са думи, които изрича не само Хана. Те са до болка познати на всяка друга майка. Тъжното е, че колкото и неможещи и изтощени да се чувстваме, ние все пак продължаваме и правим всичко онова, което се очаква от нас.

Историята, която Хана Матюс споделя по-долу, не е само нейна. Това е историята на повечето жени по света. Жени, които знаят, че трябва да спрат, но не го правят, и които не могат да поставят ясни граници.

Високата смъртност сред майките в САЩ

„Да бъдеш родител в САЩ е истинско изпитание за волята и за силите. Нещо като щафетно бягане, но там, където би трябвало някой да поеме щафетата от теб, всъщност се оказваш сам и се налага да продължиш да бягаш. Затова продължаваш напред, смазан и уморен. Нито обувките, нито дрехите, нито тялото ти са подходящи за дълги разстояния. Накрая, вместо със златен медал или букет цветя, си възнаграден с… това, че си отгледал здрави и относително щастливи деца.

В страна, в която няма платен отпуск, финансова подкрепа за младите родители и равен достъп до детски заведения и здравно обслужване, не е изненадващо, че смъртността сред майките е толкова висока.

COVID-19 и кутията на Пандора

Пандемията от COVID-19 сблъска много от родителите, които познавам, с жестоката действителност и ги накара да изрекат за първи път думите „Не мога повече“. Дистанционната форма на обучение, съчетана с работа на пълен работен ден, а понякога и с някоя вирусна инфекция, ги „събориха“ физически и емоционално.

Ето какво споделя Марго Стейнс в мемоарите си Brutalities от 2023 г. „През 2021 г. се разболях от COVID-19. Тъй като исках да се изолирам от околните, за да ги предпазя, останах у дома сама с бебето цели десет дни. И двете прекарахме тежко вируса. Страдам от някои хронични заболявания, което още повече влоши състоянието ми. В същото време трябваше да продължа да работя. Съпругът ми има малък бизнес и не можеше да си позволи да отсъства и ден. Всичко това ми дойде в повече.

Сега, обръщайки се назад, не проумявам как съм издържала. Бебето плачеше постоянно, освен когато сучеше. Бях твърде изтощена да я нося на ръце. Студентите ми изпращаха своите задания за проверка и често се оказвах с лаптопа на едното коляно и бебето на другото. Сигурно отстрани съм изглеждала комично и абсурдно. Изпитвах толкова силна болка, че се нуждаех отчаяно от почивка, но не можех да помоля никого, защото бяхме под карантина.

Реалността ме смазваше. Трябваше да оцелея, да се храня и да пия вода, за да имам достатъчно кърма, да не пия лекарства, за да не ги предам на детето, да сменям памперси и т.н. Бях много болна и се нуждаех от помощ, но знаех, че от мен се очаква да се справя, защото аз съм възрастният. Тази мисъл ме побъркваше.“

>>> Перфектната майка: Как да се освободите от капана на постоянните очаквания и критики

За правосъдната система в Щатите и живота на афроамериканците

„Не по-малко тъжна е историята на моята приятелка Шай“, продължава Хана. „Правосъдната система в САЩ я е оставила с горчивото чувство, че убийците на афроамериканци никога не получават справедлива присъда. Нейните деца също са афроамериканци. След всяка оправдателна присъда чувам нейното „Не мога повече“ и си мисля „Мога ли да отглеждам деца в тази страна?“. Но да си събереш багажа и да я напуснеш не е толкова лесно.

Години по-късно, през които много бели мъже са били оправдани, тя сякаш е свикнала с отчаянието. Синовете й растат, а тя продължава да работи и да се грижи за тях. Продължава да ги учи да бъдат мили и възпитани, да подбират внимателно приятелите си, да не карат с превишена скорост. Повтаря им непрекъснато: „Бъдете внимателни, бъдете внимателни.“ А на себе си казва: „Обичам ги тези момчета. Справям се.“

Аманда Монтей: „Миговете на отчаяние са част от живота на жената“

В своята книга Touched Out Аманда Монтей засяга въпроса за липсата на автономност и тежката умора на всяка майка. Според нея жената често се чувства на предела на силите си, макар че в повечето случаи това чувство трае кратко. Ето какво пише още Монтей: „Вече знам, че тялото и умът ми също се нуждаят от почивка. Изтощават ме тъжните новини и безкрайният списък със задачи в работата. Разбира се, понякога и децата проверяват докъде могат да стигнат и тестват поставените от мен граници. С времето обаче се научих да разграничавам техните от моите собствени нужни. Когато са в конфликт, поне съм наясно, че имам проблем.“

Нормализиране на майчиното страдание

Монтей отрича ползата от женската солидарност и заявената открита подкрепа. Според нея жената не се нуждае от нормализиране на женското отчаяние и тежка умора. Утешителни думи като „Добре дошла в клуба“ или „Спокойно, и аз съм в същото положение“ не помагат особено.

„Още помня как малко след раждането на второто ми дете една друга майка се усмихна, когато й споделих за мой проблем, и каза, че вече съм истински родител, защото да имаш две деца е много по-трудно. Думите й ме попариха. Посланието, което достигна до мен, бе, че съм аматьор и трябва сама да си намеря решение на проблема. Тогава не си давах сметка, но днес съм сигурна, че подобни реакции само допринасят за нормализирането на майчиното страдание и затвърждават представата, че майката е издръжлив човек, който може да се справи с абсолютно всичко“, споделя авторката.

Хана Матюс смята, че решението на проблема се крие в създаването на активни социални движения, чиято задвижваща сила да е именно това отчаяние. Движения, които да провокират хората да се грижат повече един за друг.

Понякога фокусът трябва да пада върху нас, не върху децата

Дали вместо да си казваме една на друга, че сме истински героини, не е по-добре да признаем и приемем, че сме просто човешки същества, чиито сили също се изчерпват някога? Дали вместо да се надъхваме с думите „Разбира се, че можеш“ или „О, трудното още не е дошло, само почакай“, не е по-правилно да изместим фокуса от децата си и да го насочим към себе си?

Аманда Монтей признава, че се е научила да изразява всяко свое чувство и е приела мисълта, че има свои лични граници, което е направило децата й по-щастливи. Показвайки им, че не притежава свръхчовешки способности, тя учи и тях, че е напълно нормално да бъдат слаби понякога.

Някой ден и нашите деца ще кажат „Не мога повече“. Техният живот ще е още по-труден и напрегнат, защото ще трябва да се справят с климатичните проблеми, насилието по улиците и поляризирането на социалните прослойки.

Можем само да се надяваме, че някъде насред недодяланите шеги, които ще си разменят, и натовареният си график, те все пак ще намерят сили да се изправят и да заемат твърда позиция. И ще покажат на света, в който живеят, че „Не мога повече“ не е мантра, която да повтарят до края на дните си.