Как първите кризисни центрове за жени, жертви на домашно насилие, променят живота на хиляди хора

Хората, създали първите кризисни центрове за настаняване на жени, жертви на домашно насилие, през 70-те години на миналия век във Великобритания, променят не само собствения си живот. Те променят света и спасяват живота на хиляди други като тях.

Проектите и политическите реформи, които инициират, водят до появата на първото международно движение за справедливост и подкрепа за всички оцелели или жертви на домашно насилие. Тогава тези смели жени не са подозирали, че ще се превърнат в пионери. Знаели са обаче със сигурност, че искат да се борят срещу домашния тормоз и да окажат помощ на всеки нуждаещ се. Защото помощта и подкрепата са началото. Началото на различния живот.

„Няколко пъти опитах да напусна съпруга си, като вземах с мен и децата. Не срещах разбиране от никъде. Чувах как не мога да напусна съпруга си. Ако някой разбереше, се чувствах засрамена. Освен това, как щях да се справя с отглеждането на децата? Къде щях да отида? Нямах средства, за да наема жилище. Нямах никакви пари, ако трябва да бъда честна. Само малкото, което бях успяла да скрия от парите за домакински разходи. Какво можех да направя? Затова след всяко бягство, няколко часа по-късно или след една нощ в евтин мотел, ние се връщахме при него.“

Това е само част от историята на една от безбройните жертви на домашно насилие, която ще наречем Една. През 50-те и 60-те години на миналия век тя е системно тормозена от своята законна половинка. Години по-късно, през 1994 г. събира сили да сподели за тези тежки години от живота си. Интервюто с нея е проведено малко преди смъртта на Една, преди 80-ия й рожден ден.

След като се спасява от домашния тормоз, тя трудно събира смелост да разкрие душата си пред света. И никога по-рано не го е правила. Решава да разкаже цялата истина с надеждата да помогне на други млади жени, които се намират на същия кръстопът и не знаят накъде да поемат. Ето как продължава историята на Една:

„Насилието не просто промени, то съсипа живота ми. Разруши личността ми, открадна моята индивидуалност. Чувствам се толкова огорчена, че допуснах годините да отлетят, пропилени и погубени по този тъжен начин. Сега виждам, че пред мен няма нищо. Връщам се назад – печал и опустошение. Имах само един живот и се оставих да бъде откраднат от съпруга ми. Вече съм към края на дните си и съжалявам още повече за загубеното време.“

Разбира се, не е новина, че за жените, малтретирани от своите съпрузи, е изключително трудно, понякога невъзможно, да си тръгнат. В сравнение със ситуацията обаче отпреди няколко десетилетия, сега възможностите са много повече. През 50-те и 60-те години във Великобритания жените, жертви на домашно насилие, живеят в капан в собствените си домове. Няма услуги, които да улеснят живота им, нито закони, консултанти или пък институции, които да ги защитят. Още по-малко кризисни центрове, в които да бъдат приютени. За насилието у дома не се говори. Така както не е посмяла да говори и Една.

Полицията също не се намесва, защото преди няколко десетилетия се е вярвало, че домът на мъжа е неговата крепост и права в него има най-вече той самият.

До момента, когато в края на 60-те и началото на 70-те години избухва движението в подкрепа на жените, жертви на насилие. И колелото на промяната бавно се завърта…

Тук е мястото да отбележим, че жертви на домашен тормоз могат да бъдат също мъже, хомосексуалисти, трансджендър и други. Всички те заслужават подкрепа. За съжаление обаче, по-голяма част от насилниците са именно мъже.

През последните две години случаите на насилие в семействата зачестиха. Локдаунът и напрежението, свързано с коронавируса, увеличиха стреса, а той накара много мъже да посегнат на съпругите си. Затова вероятно би било полезно да разберем как е възникнало движението в подкрепа на жените и как се е развило в исторически план.

Джил Маргарет Хаг е почетен професор по въпросите на насилието срещу жени в университета на Бристол. В продължение на 50 години тя не спира да следи проблема и отношението на обществото към него. Именно нейна е заслугата да бъде издадена книга с историята на тази тежка борба, заради което провежда немалко разговори с активисти, изиграли ключова роля за повишаване информираността. Хаг искрено се надява трудът й да запечата усилията, постоянството и иновациите от миналото, които са спасили живота на толкова много страдащи жени.

Възникване на движението срещу домашното насилие

Вероятно първият в света кризисен център за защита на жени е изграден в Чизик, Великобритания през 1971 г. от Ерин Пици. След това броят им започва бързо да нараства, като най-често те се създават от отдадени на каузата жени без средства, които не получават почти никаква подкрепа.

В Шотландия за кратко време се появяват седем приюта. Първият – в Единбург през 1973 г., последван от този в Глазгоу. Само през 1974 г. на картата на Великобритания вече има 40 центъра. Активистките групи не само дават подслон на жени и деца, но и започват да популяризират проблема за домашното насилие сред обществото. Сякаш появата на тези центрове разкрива дълго пазени и мъчителни тайни, за които никой не е искал да говори, още по-малко да признае.

Не след дълго подобни защитени жилища се изграждат и в други части на света. Разбира се, те срещат сериозен отпор, защото подриват имиджа на мъжа като глава на семейството. До тогава той е определял какви ще бъдат междуличностните, семейните и сексуалните отношения в дома. Изведнъж се формира група от жени, които решават да напуснат своите партньори, макар по-рано да са обещали да „им се подчиняват“. Смели жени, които в един момент осъзнават, че живеят с насилник. И че единственият начин да се спасят е бягството, най-добре без предупреждение.

Тези жени не само, че не се страхуват да заявят себе си и да се изправят срещу традиционните разбирания. Те се обединяват с други, които споделят тяхната съдба. Заедно заживяват в защитени жилища на тайни места, които също са управлявани от жени. Дързост, която оставя всички без думи. Някои са възмутени. Изведнъж привидно идиличният семеен живот на мъж с жена се оказва разклатен, оголен, на показ.

Радикални промени

Новите проекти срещу домашното насилие са иновативни. Те се ръководят колективно, без да е изградена йерархична структура. Всеки член има право да участва във вземането на решения и всички работят заедно. Колективният труд е истинско предизвикателство, особено, когато става въпрос за жени, жертви на домашен тормоз. Въпреки това членовете на тези групи успяват да се сработят, да вземат важни решения чрез постигане на консенсус и да си сътрудничат в името на каузата. В колектива всяка жена изпълнява задачите, които умее най-добре. Една е отдадена на грижите за децата, друга помага на техните майки, а трета управлява финансите. Всяка работа е важна и заплащането е еднакво. Центровете функционират по този начин приблизително до 2000-та година.

През 1974 г. Националната федерация в помощ на жените поема управлението и координирането на нововъзникналите центрове, а скоро след това се разделя на четири филиала, всеки от които отговаря за една от четирите страни във Великобритания.

Всички решения се вземат колективно, като целта е да се заличи, доколкото е възможно, йерархията и да се споделя властта. Жените, живели в такива центрове, с които Джил Хаг разговаря, споделят, че са изпитвали истинско удовлетворение от усилията всички да бъдат равноправни. Ани е жертва на домашно насилие през 80-те и когато научава през какво е преминала Една, осъзнава, че всъщност е срещнала много по-солидна подкрепа, отколкото Една преди няколко десетилетия. 30 години разлика и две коренно различни истории. Ани признава, че животът й и този на нейното дете сигурно би бил много по-нещастен и тежък, ако, също като Една, е трябвало да живее на улицата или в евтин хотел.

„Предай нататък“

Ани и детето й обаче имат повече късмет. Те получават подкрепа от жените от Федерацията. До началото на 80-те повечето кризисни центрове се намират на тайни локации, където колективът е всичко, а пострадалите получават помощ от различно естество.

Ани намира подслон за себе си и своята дъщеря в едно от защитените жилища в Уелс, където получава и сериозна емоционална подкрепа и възможност да участва във вземането на решенията. Тя признава, че животът там я променя коренно. Вече не е безименна жертва, която живее в самота и изолация. Среща уважение и печели доверието на останалите.

Днес Ани е на 60 и не крие, че без помощта на жените от кризисния център, вероятно нямаше да бъде жива. Там тя създава и най-добрите си приятелства. „Престоят ми в приюта преобърна живота ми на 180 градуса“, допълва жената.

До ден днешен силната емоционална, морална и финансова подкрепа са в основата на успеха на всички центрове към Федерацията в помощ на жените и други организации, предлагащи подобни услуги.

Нарина. Така се казва поредната жертва на домашно насилие, не като съпруга, а като дете преди цели 30 години. В момента тя работи с други оцелели жени, обект на сексуален тормоз. Ето какво разказва тя: „Когато аз и семейството ми потърсихме помощ, аз все още бях дете. Жената, която ни посрещна, ми вдъхна спокойствие и сигурност, каквито не бях изпитвала отдавна. Бях на 9 или 10 години. В момента, в който прекрачих прага на центъра, знаех, че вече сме в безопасност. За моето детско Аз той означаваше две неща: безопасност и бягство.“

Нарина споделя, че най-важното в работата на кризисните центрове е, че има приемственост. Опитът и знанията се предават от едно място на друго. Поколенията се сменят, но не се къса нишката между тях. По-старото учи по-младото как да се справи, показва му изпитаните във времето начини. Според нея работещите в тези защитени жилища не само се борят с насилието, те променят света.

Ани разказва, че благодарение на приятелите в центъра, се е превърнала в силна жена. Възможността да сподели с тях всичко, през което е преминала, я освобождава и й дава независимост. Години наред работи като доброволец в такъв приют, като част от работата й се състои в интервюиране на кандидати за свободни позиции в него.

Расизъм и дискриминация

В края на 70-те и началото на 80-те жените от афроамерикански произход и от други малцинствени групи също започват да сформират свои движения. Често те са резултат от неудовлетворението и липсата на солидна подкрепа от вече съществуващите, в които не успяват да се впишат.

Първото движение на жените от негроидната раса е създадено през 1973 г. в Брикстън, Великобритания. Част от организациите, в които членуват жени от европеидната раса, приемат присърце въпроса с дискриминацията, но останалите сякаш предпочитат да не се включват и остават безучастни. През 80-те и 90-те години на миналия век на бял свят се появяват активистки групи за защита на афроамериканки и жени от малцинства и се организират първите кампании, които акцентират върху различията между хората.

Някои от движенията са „Southall Black Sisters“ (1979), Центъра за подкрепа на азиатските жени в Брент, Лондон, Мрежата на южноазиатските жени, потърсили убежище и други.

Стартират проекти за подкрепа на жени от латиноамерикански, еврейски, африкански и средноизточен произход. Не са забравени и лесбийките и жените с увреждания, които също са подложени на домашен тормоз.

Развитие на движенията за защита на жени жертви на домашно насилие през последните години

С годините се разширява обхватът на понятието „домашно насилие“ срещу жени и момичета. Увеличава се броят на специалистите, провеждат се обучения и зачестяват информационните кампании. Голяма част от тях се организират от движенията „Ava“, „Standing Together“, „SafeLives“ и много други. Всъщност те работят в тясно сътрудничество с първите появили се във Великобритания федерации „Women’s Aid“, които функционират в продължение на 50 години и все още се ръководят от основните си феминистки принципи и от личните истории на оцелели жени, жертви на домашно насилие.

Спектърът на работата на движенията се разширява още повече, когато се подемат инициативи за борба срещу някои порочни практики като например „упражняване на насилие в името на семейната чест“ (жената е принудена да направи аборт), ранни бракове или бракове по сметка, трафик на жени и варварския ритуал по обрязване на женските гениталии в някои страни. Най-често вниманието към тези проблеми привличат жени от афроамерикански произход или от малцинствени групи.

Темповете на развитие на организациите в подкрепа на жените жертви на домашно насилие са наистина забележителни. За жалост, не всичко върви гладко. През последните години Великобритания наложи строги изисквания и критерии, които въпросните движения трябва да спазват, за да получат финансиране. Това от своя страна доведе до безмилостна конкуренция помежду им и ощетяването на някои по-малки проекти, сред които „London Black Women’s Project“. В продължение на 32 години движението осигурява подслон и защита на много жени, но през 2019 г. спира да функционира заради липса на средства. По-късно отново започва да работи, благодарение на усилията и ентусиазма на членовете му.

Последните 15 години, през които активистките организации трябваше да се борят със зъби и нокти, за да спечелят финансиране, изместват фокуса от най-важното. Доброволците губят ценно време в опити да спечелят държавни средства.

След 2010 г. голяма част от движенията спират работа. Но въпреки това, алтернативите пред жените, подложени на домашен тормоз, днес са много повече, отколкото преди няколко десетилетия. Постигнатите резултати надминават очакванията на всички.

Отдадеността от миналото не е изчезнала. Все още се срещат страстни защитници на правата на жените, които са готови да се борят. „Магията все още е там някъде“, споделя мениджър в едно от движенията.

Връщайки се назад във времето, виждаме, че са настъпили огромни промени. Направени са големи крачки. От смели и всеотдайни жени. Не бива да ги забравяме, а може би трябва да се върнем към основните принципи, заложени при отварянето на първите кризисни центрове – колективизъм, равноправие и овластяване.

Ани, която се спаси от насилието през 80-те години, след като заживя с детето си в един такъв кризисен център, се връща за пореден път в спомените си:

„Това беше стъпка напред, към свободата. Към живот без страх, насилие и постоянен контрол. Не всички заживяха щастливо, но повечето все пак успяха.“ Тя си спомня за друга своя сестра по съдба – Паула. Един ден по време на своя престой в приюта, Паула оглежда малката, окаяна кухничка и казва на Ани: „Е, мястото наистина изглежда ужасно. Ужасно място, в което обаче живеят хора със златни сърца.“