„Какво следва оттук нататък“ – най-трудният разговор между неизлечимо болен пациент и лекар

От момента, в който пациент бъде приет в лечебно заведение, лекарите трябва да създадат план за лечение – какви са непосредствените нужди и какво ще е необходимо, за да бъде изписан и да се прибере у дома. Но има случаи, когато лекарите установяват неизлечимо заболяване, в които разговорът относно какво следва оттук нататък се оказва изключително труден за провеждане.

„И след това какво?“

„За краткото време, в което познавам пациента, съм го виждала само в леглото. В един от добрите му дни той седна, но спомена ми за него ще бъде свързан с неспособността му да стигне до стола, без да се задъхва. Лекуващият му лекар е изчерпал всички възможности. Така че той е пренасочен към моя стационарен екип, който да разгледа въпроса относно това, какво трябва да се направи оттук нататък – труден разговор за всеки неизлечимо болен пациент, без значение колко добре е подготвен.“, споделя Ранджана Шривастава.

Основната подкрепа на неизлечимо болният мъж е синът му, който няма възможност да полага необходимите грижи за баща си 24 часа в денонощието. „Размишлявайки върху неговия план за освобождаване от отговорност, ме поразява ужасна мисъл. Неговото състояние не е достатъчно добро, за да се прибере вкъщи, нито има необходимите средства за хоспис.“

Това провокира Шривастава да предложи нейният екип да се грижи за мъжа – сякаш това е някакво добре обмислено решение, а не липса на алтернатива.

„Много пациенти питат: „И след това какво?“. Той не попита, но и аз не му казах. Очевидното му облекчение смекчава част от вината, която изпитвам.“, споделя Шривастава.

Да умреш в съня си – желанието, което лекарите не могат да изпълнят

Когато лекарите взимат важни решения, отговорът на роднините може да помогне. „Но този път теглото ми се струва изцяло мое. Не можем да се свържем с близките му. Вместо да съм ядосана, си мисля колко съкрушени трябва да се чувстват.“, обяснява младата жена.

„Положението остава същото, докато една сутрин медицинска сестра ми съобщи, че мъжът е починал току-що. Изненадата ми се замени с облекчение, когато чух, че си е легнал и не се е събудил. В ерата на прекомерното лечение, да умреш в съня си е желанието, което лекарите не могат да изпълнят.“, споделя Шривастава.

Облекчението на младата жена обаче веднага отстъпва място на трудния въпрос какво да прави с тялото на пациента си. Не може да се свърже със семейството и неизказаният проблем е, че има много чакащи за всяко легло. „Знам го, защото всеки ден се обаждаме в местната болница с молбата да приемат умиращ пациент.“

Грижа в най-широкия смисъл на думата

Въпреки че знае, че това няма да призове семейството му, Шривастава решава да поседи до леглото на покойника.

„Първото нещо, което ми направи впечатление е, че другите трима пациенти с деменция изобщо не обръщат внимание на починалия. Плъзгам се през процеп в завесите и заставам до леглото. Както каза сестрата, изглежда спокоен.“, споделя младата жена. „Чувствам се странно аз да съм последният човек, който ще бъде до него, преди да бъде отведен.“

>>> Лекарските грешки: Ролята на здравната система и важността на връзката между лекар и пациент

„Малко по-късно медицинската сестра се приближава до мен, за да каже, че семейството е пристигнало. Питам дали моргата има стая за свиждане, но получих категоричен отговор, че това не е подходящо помещение за посетители. Сестрата отбелязва, че е направила всичко възможно и след кратка пауза заявява, че не очаква от мен да говоря със семейството.“

Вече няма много неща, които могат да изненадат Шривастава, но сърцето й се свива при мисълта, че когато един пациент почине, се предполага, че лекарят няма време за опечаленото семейство. „Каква е нашата роля, ако не да изпълним задължението си да се грижим в най-широкия смисъл на думата? Ако продължаваме да чертаем все по-тесни граници, няма ли накрая да обвиняваме само себе си за изпаряването на хуманността в медицината?“

„Нежно казах на децата му, че съм посещавала баща им всеки ден и че е бил добре обгрижван в лечебното заведение.“, споделя Шривастава. „Исках да ги прегърна и да им кажа да не се тревожат, но това би било неискрено. Последният ми принос е нищожен, но прагматичен. Изпратих ги вкъщи да организират погребение, докато ние подготвим всичко останало.“