Какво да направим, когато близък човек е в спешното – историята на една съпруга

Има следобеди, които са бавни и протяжни. Лениви и безкрайни. Тогава времето сякаш е спряло. Има обаче и дни, когато времето препуска край нас и ние се чувстваме като странични наблюдатели на собствения си живот. За съжаление, така е и със смъртта. Тя може да почука на врата без предупреждение, да преобърне всичко на 180 градуса и да си тръгне. Или пък не…

Джина Барека сама се убеждава колко бързо може да се случи всичко. Тя е професор по британска литература от университета в Кънектикът и е автор на 10 книги, някои от които бестселъри. Писателката разказва за събитията около съпруга си, престоя му в спешното отделение и емоциите, които са бушували в нея.

Как започна всичко

„Майкъл и аз пътуваме за спешното в момента. Мисля, че получава инсулт.“ Това съобщение изпратих на 4 май на двамата си големи заварени синове и техните съпруги, двама от най-близките ми приятели, брат ми и неговата съпруга и администратора в нашата малка болница в североизточен Кънектикът. Той ни очакваше на входа. Прегърна ме, защото прочете в очите ми всичко – страха, отчаянието и гнева.

Имам една особеност. Когато съм ужасена и се чувствам уязвима, не плача. Ставам войнствена. Изглеждам скована, изправям рамене и дишам едва-едва. Говоря бавно и произнасям всяка дума ясно. Не съм себе си, но поне съм човек, който упражнява някаква форма на контрол.

Предупредителните знаци

Майкъл не помни името на човека, който ни посрещна. Липсата на спомени ме връща към причината, поради която дойдохме в болницата. Когато го настаниха, излязох за няколко часа по задачи. След това осъзнах, че съпругът ми не помни нищо – нито какво е правил, нито на каква възраст е, нито имената на любимите ни котки.

Заключих, че 76-годишният ми партньор получава инсулт, защото бях чела какви са симптомите – амнезия, замъглено съзнание и задаване на едни и същи въпроси. Само за три часа от болницата му направиха всички възможни изследвания – CAT скенер, рентген и ЯМР. Нищо обаче не даваше категорични отговори. Бях приела факта, че забравя някои неща. Смятах, че е нормално на тази възраст да страда от лека форма на амнезия. Това не означаваше със сигурност, че получава инсулт.

Усложненията

Докато оформяхме документацията за настаняването му за нощта, сърцето на Майкъл спря да бие. То просто спря. Права линия на монитора, която видях с очите си.

Секунди преди да се влоши, го чух как казва: „Притъмнява ми“. След което затвори очи, челюстите му се отпуснаха, а кожата му стана почти бяла. Кръвното му налягане рязко се покачи и го включиха към няколко апарата. Заради грешка на един от новите лекари обаче, те не бяха свързани със станцията, от която медицинските сестри получават данни за пациентите. Затова се задейства само алармата на неговия монитор, но не и тази, която сестрите трябва да получат, за да дойдат. Останахме сами. Никой не знаеше, че сърцето му е спряло. Тогава започнах да крещя. Стигнах до вратата, но не излязох от стаята, защото се страхувах. Чух се да казвам: „Съпругът ми умира! Някой да дойде! Умира сега!“

Изведнъж стаята се напълно с лекари. Инжектираха на Майкъл лекарство, което го върна в съзнание. Да, той се върна. И, да, преди това си беше отишъл.

За броени минути го приготвиха и качиха на носилка, за да го транспортират в болницата в Хартфорд, която е по-голяма и можеше да му осигури нужното лечение. Съпругът ми не помнеше нищо, след като се събуди. Беше в добро настроение. В линейката с нас имаше две жени. Едната подхвърляше шеги, за да разведри обстановката.

Оттогава нататък сърцето му не е спирало да бие.

Нови изпитания

Така започна нашата седмица на тежко и плашещо лечение, което преобърна живота ни. Вярвах, че всичко е зад гърба ни. Поредното предизвикателство, с което сме се преборили. Но ни чакаха още трудности – поставянето на пейсмейкъра и измамното усещане, че всичко е наред, докато устройството не предизвика перикардиален излив и едва не го уби. Наложи се отново да го върнат в Хатфорд и да го оперират.

Уроците

Защо ви разказвам всичко това ли? За да споделя какви уроци научих.

Задавай въпроси на лекарите

Научих се да питам лекарите какво се случва и какво предстои. Да ги карам да повтарят, ако не съм разбрала всичко. Оказа се, че не е лека задача.

Дадох си също така сметка, че съм истинска късметлийка, че имам добра застраховка, за да мога да си позволя медицинското обслужване, което Майкъл получи. Твърде решена съм да продължа да полагам усилия в борбата за равноправни и достъпни здравни грижи за всички.

Никога не отказвай помощ

Има някои неща, които обаче бих се радвала да знам предварително. Едното от тях е да не се притеснявам да поискам помощ от близките си, когато ми я предлагат. На въпроса дали имам нужда от нещо аз отговорих с „Не“. И не бях искрена. Уверих ги, че съм добре, защото смятах, че наистина съм. Сега осъзнавам, че да бъда сама през първите най-тежки дни е било глупаво и безразсъдно от моя страна. Научих този урок по време на сбирка онлайн с колеги от колежа „Dartmouth“. Тъй като нямаше конкретен повод за срещата, реших да им споделя през какво минавам в момента. Помолих ги за съвет, потърсих в тях подкрепа и утеха. Те откликнаха сърдечно, някои ме изненадаха с откровеността си. Други решиха да споделят свои лични истории. Почувствах се като част от малка група и ми беше добре. Не знаех, че това е важно за мен.

Бях наясно, че трябва да мобилизирам всички свои сили, но имах нужда от моята лична войска, която да ме брани емоционално и да подсилва слабите ми места. И така, научих се да приемам предложената помощ.

Синовете ни и техните съпруги, а след това и приятелите ни, идваха у дома и стояха толкова, колкото беше нужно. Не ме оставиха сама до изписването на Майкъл. Нито ден. Когато той се прибра у дома, беше време да продължим живота си. Или може би да го започнем отначало?

Защото животът и смъртта пристигат и си отиват бързо. Ако постъпките ни не носят щастие, ако не ни правят по-добри хора, ако не правят света по-добър, просто няма смисъл. Не бива да губим време в съжаление, отегчение или завист. Всичко, което имаме, е този следобед. Протяжният, дълъг следобед. Тук и сега. С малко късмет ще имаме и утре. Ще посрещнем изгрева, ще видим очите на любимия човек. Смисълът е в това – да обърнем внимание на дребните детайли и жестове и да загърбим дребнавостта.