Инцидентът с платформата „Byford Dolphin“ и смъртоносният риск при декомпресия на тялото

При извършването на опасни операции, свързани с извличането на нефт, или при работа с газове, строежът и поддръжката на оборудването, което се разполага на екстремна дълбочина, трябва да са съобразени с много строги изисквания, тъй като в някои случаи се достига дълбочина от 50 м. Гмуркачите, които се спускат толкова надълбоко и съответно след това се издигат до повърхността, трябва да бъдат много предпазливи. За да запазят не само здравето, а и живота си, те трябва да отделят достатъчно време за декомпресия, което ще им помогне да избегнат декомпресионната болест.

Декомпресионна (кесонна) болест

Декомпресионната болест, наричана още кесонна болест или болест на водолазите, е едно от най-големите предизвикателства при дълбочинно гмуркане. Със спускането на гмуркача, налягането около тялото му започва да се покачва, което се дължи на притискащата го маса на морето или океана. Гмуркачът вдишва някои газове като азот например, докато се наситят тъканите му. Това означава, че те се разтварят в самата тъкан до степен, когато концентрацията се изравнява с тази на вдишваната смес. Тя обаче се променя в зависимост от налягането, поради което лицето трябва да се адаптира, придвижвайки се нагоре или надолу.

Ако не успее да го направи, последиците могат да бъдат ужасяващи. Декомпресионната болест е резултат от твърде бърза промяна в налягането. Тази промяна кара разтворения азот да образува мехурчета в човешките тъкани и кръвта, които причиняват мъчителна болка, объркване, парализа и дори смърт.

Лечението е свързано с дълъг престой в рекомпресионна зала, с цел повторна адаптация, като продължителността му зависи от тежестта на заболяването.

Работата на големите нефтени платформи налага почти постоянно извършване на определени дейности по съоръжението, разположено на морското дъно. Компаниите за добив на нефт в миналото са били изправени пред сложен казус – как да избегнат загубата на толкова време, необходимо на всеки гмуркач, за да се адаптира към околното налягане? И американският военноморски флот намира радикално решение през 1957 г., като просто държи гмуркачите под екстремно налягане през цялото време.

Сатурационното гмуркане

Сатурационното гмуркане е една от най-опасните и добре платени професии в наши дни. То представлява техника на гмуркане, при която човекът остава под налягане, докато концентрацията на тъканите не се изравни с тази на инертните газове, които вдишва (хелий или азот). След това гмуркачът вече може да издържи дълго време в подобна среда. Той съзнателно избира опасността, като напуска сушата и влиза в специално помещение под налягане, след което чрез водолазна камбана е транспортиран до мястото, което ще обитава под водата. След постигане на нужната сатурация човекът е поставен под високо налягане и вдишва смес от кислород и хелий в продължение на седмици, докато не приключи работа, когато отново може да бъде декомпресиран.

Животът на гмуркача е изтощителен, клаустрофобичен и интензивен. Хелият във вдишваната смес причинява усещане за студ. Дългият престой на голяма дълбочина под водата създава редица медицински усложнения, а рискът от смърт е неизбежен.

Изготвени са наредби, чиято цел е да опазят здравето и живота на гмуркача, доколкото това е възможно. В тях се посочва продължителността на самото гмуркане и времето, през което трябва да не упражнява професията, за да се възстанови. Всички рискове, на които е изложен гмуркачът, превръщат тази професия в една от най-тясно специализираните в световен мащаб. През 2015 г. в САЩ броят им е едва 336.

Въпреки че сатурационното гмуркане е по-безопасно, отколкото е било преди, само едно погрешно движение може да доведе до фатален край. Най-красноречивият, и за съжаление, трагичен, пример е инцидентът с платформата „Byford Dolphin“.

Трагичната експлозия на платформата „Byford Dolphin“

На 5 ноември 1983 г., събота, на нефтената платформа предстои да се извърши рутинна процедура. Четирима гмуркачи се прибират от гмуркане и излизат от водолазната камера, насочвайки се към компресираните си помещения, в които живеят през останалото време. Тези помещения се наричат още камери. В камера 1 се намират Едуин Коуърд и Рой Лукас, които си почиват. На път да влязат в камера 2 са Бьорн Бергерсен и Трулс Хелевик. Втората камера е свързана с водолазната камбана посредством коридор. Камбаната обикновено се закрепя за въпросния коридор, а двама помощници на гмуркачите монтират скоба за по-голяма сигурност. Това са Уилям Крамънд и Мартин Сондърс.

За да бъде отделена водолазната камбана по безопасен начин, е много важно налягането в различните зали да бъде строго контролирано и балансирано. В случая отговорни за процедурата са двамата помощници. Стъпките би трябвало да са, както следва:

1. Затваря се вратата на водолазната камбана.

2. Увеличава се налягането в нея, за да се уплътни добре затворената вече врата.

3. Вратата на камера 1 към свързващия коридор се затваря.

4. Налягането в коридора се понижава до стандартната 1 атмосфера.

5. Скобата се освобождава, като така се отделя и самата водолазна камбана.

Макар че има нужния опит, Крамънд допуска една фатална грешка. В промеждутъка между спазването на стъпки 2 и 3, докато вратата на камерата се затваря, той освобождава водолазната камбана от скобата. По този начин коридорът остава изложен на атмосферните влияния, а налягането в камерата е с огромна разлика. Резултатът от тези две условия е силна декомпресия, довела до експлозия. Телата на четиримата гмуркачи не могат да понесат шоковата разлика в налягането и те умират на място. Въздушната струя от свързващия коридор измества камбаната, която удря двамата помощници. Единият умира, а другият е тежко ранен.

Смъртта на гмуркачите е определяна като един от най-зловещите инциденти в историята. Събитията се развиват толкова светкавично, че никой от тях не е имал време да осъзнае случващото се или да изпита болка. Онова, с което се сблъскват по-късно очевидци обаче е потресаващо.

Разликата в налягането води до завиране на кръвта на трима от мъжете, което слага край на живота им веднага. Съдбата на четвъртия е още по-жестока – въздушната струя избутва тялото му през процеп с дължина 60 см, от което някои жизненоважни органи и части се откъсват и са намерени на разстояние от 10 метра. Медицинските лица от разследващия екип разказват, че някои от органите са били напълно невредими, „сякаш са били внимателно отделени от човешка ръка.“

Роднини на починалите основават Алианс на гмуркачите в Северно море, за да напомнят на обществото какви рискове поема всеки човек, посветил се на сатурационното гмуркане. Докладът от инцидента посочва като причина за смъртта човешка грешка, но членовете на Алианса завеждат дело, обвинявайки компанията в осигуряване на недостатъчно оборудване и екипировка за безопасни условия на труд. След 26 години в съдебни спорове, окончателното решение на съда е, че в камерите не е имало нужното оборудване, а близките намират утеха, която донякъде да компенсира загубата на любимите им хора.