Децата на глухи родители: Ранно емоционално съзряване и необичайно ниво на емпатия

Животът в пълна тишина е труден и изпълнен с редица предизвикателства. В повечето случаи близки и роднини предприемат действия, с които да улеснят ежедневието на хората с увреден слух, които имат нужда да се почувстват като пълноправни и пълноценни членове на обществото. Много често тази роля се поема от децата, които полагат неимоверни усилия, за да бъдат избегнати трудностите, които загубата на слух поражда.

Около деветдесет процента от децата на глухи родители се раждат без проблеми със слуха, което често означава, че трябва да развият необичайни нива на емпатия в ранна възраст. Те са изправени пред много предизвикателства, но в много случаи съзряват бързо и овладяват втори език – жестомимичния.

Историята на Абигейл Поутън

Подобно на много деца на глухи родители, Абигейл Поултън решава да научи жестомимичния език в ранна детска възраст, за да има пълноценна връзка с майка си Лесли Шелдън. „Израствайки като дете на глухи родители, се научаваш по-добре да разбираш различните нужди на другите хора – не само тези, свързани със загубата на слух, но и с достъпността като цяло.“, споделя Поултън.

Абигейл още си спомня гнева, който често изпитва като дете, когато въпреки записванията за филми със субтитри, услугата многократно е отказвана на семейството й. Въпреки това младата жена споделя, че е имала „красиво и много интересно детство“, независимо от многото отстъпки, които се е наложило да прави в живота си.

>>> Без повече извинения: „Искам да променя начина, по който обществото се отнася към глухите хора“

„Може би пораснах в емоционално отношение малко по-бързо от повечето деца.“, споделя Поултън. „Може би отчасти се отказах от детството си и безгрижните игри, за да мога да поема отговорност.“

Скритата сила на глухите хора

Много хора със загуба на слуха стават експерти в разчитането на невербалните знаци. Шелдън, бивш социален работник, споделя, че може да разбере какво едно бебе иска да каже на майка си много преди тя да успее да го направи.

Поултън споделя, че приспособяването към начин, по който незрящите хора общуват с телата си и чрез изражението на лицето, е незаменим опит, който е от огромна полза в работата й като актьор, а сега и като учител по йога и медитация. Въпреки това в много страни глухите деца са насърчавани да не използват езика на знаците като част от интегрирането им.

Рамас Макрей, докторант в Университета „Дикин“ в Австралия, изучава психичното здраве на глухите деца, които растат с или без достъп до езика на знаците. Родината на Макрей, който е роден глух и родителите му също са незрящи, е Литва. През онези години страната е част от Съветския съюз, където са осигурявани специални жилищни блокове, училища и фабрики само за хора с увреждания на слуха.

Поради множеството подигравки глухите хора възприемат тези специални „тихи“ пространства като места, където могат да получат „онази топлина, която стига до костите ти и те зарежда отново с енергия“.

Въпреки предизвикателствата, пред които е изправен, Макрей смята, че ползите от това, че е незрящ, също са огромни. „Нямаше да съм човекът, който съм днес, ако родителите ми не бяха глухи.“, споделя Макрей. „Личното ми мнение е, че бих имал по-малко възможности, защото нямаше да мога да ги видя изправени пред всички бариери, с които трябваше да се сблъскат.“

Младият мъж споделя, че е научил много от способността на майка му да се възползва от възможностите. „Беше й отказана работа и образование по време на комунистическия режим, но когато Литва напусна СССР, организира група от глухи хора на възраст над 40 години, които да се запишат на курсове в Обединеното кралство.“

“Обществото като цяло е това, което налага бариери.“, казва Макрей. „Оттам идват бариерите, а не от хората, които се сблъскват с тях, и мисля, че мама ми демонстрира това.“

„Чувствам жестомимичния език като майчин“

Джоди Лабагала, чиито родители са незрящи, споделя, че никога не се е чувствала различна и дори много дълго време не е забелязала, че родителите й са различни, защото тя и нейните братя и сестри са имали „толкова прекрасно детство“.

Джоди описва процъфтяващия през 80-те и 90-те години клуб на глухите в Аделаида – където родителите й са се запознали и тя е прекарала голяма част от детството си – като „духовен дом“ на семейството й.

Лабагала се научава да разпознава жестовете, много преди да може да говори, поради което заявява, че първият й език е Auslan – основният жестомимичен език на австралийската общност на глухите. Разговаряйки с родителите си, докато расте, Джоди осъзнава, че това не е просто език. „Auslan е много сложен език. Не се превежда дума по дума – има много изражения на лицето, чрез които се предават тон и емоции.“, коментира Лабагала.

>>> Ползите от жестомимичния език за бебетата

Поради факта, че чувства Auslan като майчин език, младата жена решава да изкара курс за професионално използване на жестомимичния език. „Този курс промени живота ми. Сега открих, че работя в общността на глухите и използвам Auslan всеки ден на работа. Все едно съм у дома.“